Добре дошли при Тедчето

Правя крем карамел – или ще го правя още два часа (печене на 130 градуса) и ще стане супер, или ще го прецакам. И в двата случай обаче имам два свободни часа, които мога да уплътня в описания на последното ни голямо пътешествие из родината.

И така – след като не успяхме да се възползваме от ни един ден-бонус около 6-ти септември, четирите дни направо ни се видяха като годишна отпуска. А и на време се очакваше да случим….. За това – отворихме книжките на Стоте национални обекта и почнахме планирането. А именно: София,- Пловдив – Асеновград – ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ (и Асенова крепост и Бачковския манастир са наблизо, за тия които сега стартират) – Пампарово – ВРЪХ СНЕЖАНКА – Смолян – пещера УХЛОВИЦА – ЗЛАТОГРАД – Кърджали – ПЕРПЕРИКОН. И ако случайно остане време: Дяволския мост (до Ардино), Татул (край Момчилград), Каменните гъби (край Перперикон) и заветния ДИМИТРОВГРАД! (ама не заради битака!)

Фаза номер две: къде ще се спи. Отворихме нета и веднага първа вечер почнахме да гледаме за Пампорово. Очакванията ми се оправдаха на половина – очевидно по това време (около 14 септ.) в Пампорово нямаше никой друг по хотелите, освен охраната. Нямаше обаче и стаи за по 20 лева, всъщност нямаше за под 70 (!!!) лева. Някак си не мога да си го обясня – хем кандидати няма, хем цените високи….. (все пак идваха празници, та предположих, ще може и щото очакват да се напълни). Спане в Смолян – същата работа. Два хотела излезнаха в нета, и двата все едно са в широкия център на Лондон по цени (а и откак падна паунда…..). За това решихме село Смилян – хем близко до Ухловица, хем 20 пари стаята (аз повече за едно спане трудно давам). Втора нощувка – Златоград. Там попаднахме на семейна къща за гости и веднага ни приеха резервацията. Трета нощувка – Кърджали. Решихме да се поглезим, та прегледахме язовира. Има там един хотел – Главатарски хан – не приемат настаняване за по-малко от две нощувки. Брех, че отворени! Намерихме семеен хотел точно до отворковците.

И понеже най-важната фазата е планирането – всичко на файл и в телефона. Да не стане гаф. А – и GPS (ключов по местата, които смятахме да посетим, както се убедихме в последствие). Прилагам подробни записки, с телефони даже.

Сега да преминем към екзекюшъна (аман от чуждици! т.е. към ИЗПЪЛНЕНИЕТО)

19-ти септември. Дъжд вали, та се къса. Края му не се види. Порой. И не спира. Но бригада Олимпиада не се отказва! Моя милост, Маслинчо и кумата Мария потеглихме. С две гребла за всеки случай, недай си да потънам в някоя дупка. Съгласно плана първа спирка ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ. Аз там съм била. Преди две-три години някъде. Ама от солидарност с Маслин – не взех печат. Пътя до там се е полуразрушил. Само за една кола, а като има мъгла е още по-неприятно. Добре, че бяхме колона коли, та се ориентирахме по фаровете на предния. Та – като наближихме върха и спря да вали, т.е. продължи само леко да ръси. За има-няма 15 минути врътнахме по каманака, взехме печата и айде обратно на сухо. Честно казано – впечатленията от достигането на целта и екстремните емоции свързани с това са доста по-силни от емоциите, които може да предизвика красотата на това място….

Забравих да спомена, че потеглихме от София по план – в 8 сутринта и в ранния следобед вече навлизахме към втората ни цел:  връх СНЕЖАНКА. Печата се  намирал в хижа Студенец. На Пампорово – мъгливо, дъждовно и ПРАЗНО!Намерихме хижата – пуста, лифтовете не работят, жива душа няма да попиташ, да се ориентираш. Въртяхме на единия лифт, на втория, на третия, звъняхме по телефони на познати, срещнахме двама живи души – оказаха се като нас заблудени туристи…..И когато съвсем се бяхме отчаяли – хоп патрулка. Полицая веднага ни съдейства. Звънна на човека от кулата на върха, който обясни, че вече си е тръгнал и за днес – печат няма. Ако искаме – утре евентуално, ама ако не вали…Все пак някакъв отговор. Плановете ни почнаха да търпят провал още в самото начало….това винаги действа демотивиращо….В спретнатата ни дружинка започнаха да се появяват противоречия какво да правим през следващите дни.

Едно беше сигурно – вечерта имахме резервация в с. Смилян. Около 5 и нещо се озовахме в селото. Хотел Смолена се намира в самия център. Нищо претенциозно. Но напълно достатъчно за туристи с интензимна програма. Настанихме се. И тръгнахме да търсим боб – да ядем и да напазарим. Противно на очакванията ми в Смилян вместо трева да расте боб и всяка къща да има сергийка, на която да продават прочутото вариво, да се сдобиеш с него в неработен ден и след 18.00 се оказа не лека задача. Няма сергийки, няма пазарче, няма и хора много много. Все пак мила старица ни упъти към къща наблизо. Оказа се, че хората вече са се приготвили да си лягат. С 15 кандърми се навиха да ни приберат 16 лева – и да дадат две кила боб….Изхранването също се оказа проблемно. В “по-хубавата” механа с “перфектна родопска кухня” имаше сватба. В другата механа – на нашия хотел пък нямаше ток. За това можеха да ни приготвят само храна, дето става на “газовия”. Поне боб чорба имаха. В Смилян усетихме, че сме напуснали стандартните предели на държавата. Хората мили и любезни, стеле се едно нечувано спокойствие, тишина и зеленина….но най-си личи по сметките в ресторантите. Как се издържат тия хора при такива цени?! Как плащат заплати на персонала, набавят продукти, и им остава печалба???!!! няма да коментирам в детайли, но нямаже вечеря, за която да платим повече от 20 лева и тримата. До Кърджалийския язовир.

Ден втори (20 септември) – още в осем станахме, закусихме по една катма със сладко от боровинки, поспорихме дали да се връщаме към Пампорово или да поемаме към пещера УХЛОВИЦА. В крайна сметка лошото време надделя и поехме директно за пещерата (нейде в спора се зароди и педложение да ходим в друга, съседна пещера, в която туристите плуват с лодки). Та Пещерата е на 5-6 км. от Смилян. Личи си, че местното население е силно ангажирано в поддръжката на района. По европрограми са ги преквалифицирали в екскурзоводи и са осигурени пари за поддържането на туристическите обекти и маршрути. Около с. Смилян има 5 пещери, като във всяка има по някаква атракция. Също така има и интересни маршрути из планината и разпръснатите махали. Ухловица е най-високата пещера в България. Изкачващ се близо километърн и половина, отделно има метални конструкции до входа. В пещерата пък слизаш ряско надолу – почти се връщаш до изходната точка, от която е започнало изкачването. Интересното е, че там има образувания – коралити, които ги няма в други пещери. Едва половината пещера е обследвана, а пещерняците са сигурни, че там не са живели никога хора. В 11, като приключи разходката ни, пред входа се беше насъбрало огромно множество народ! А ние поехме към Златоград.

От тук насетне пръв приятел ни стана GPS-а….

Вече трети ден го пиша тоя пост. Публикувам и утре почвам продължението