Добре дошли при Тедчето

Вече мога да кажа, че съм минавала отвъд Екватора. Бразилия е била една то мечтаните ми дестинации и въпреки, че бях за 10 дни, мога откровено да кажа, че определено ще си остане в списъка ми с преференциални места за бъдещо посещение.

Как започна всичко обаче. В началото на юли запазихме билетите. Към 1000 евро двупосочен през Франкфурт, директно за Салвадор. Чак след това започнах да се интересувам къде всъщност отиваме и какво да очакваме.

Та Салвадор е третият по големина град в Бразилия, след Рио и Сао Пауло и е столица на щата Байя. Намира се на брега на Атлантика, точно под екватора. Байя е най-бедния щат на Бразилия и от там най-често са се транспортирали робите през 18 и 19 век към Америка. Над 90% от населението е чернокожо, въпреки, че най-известната манекенка в света Жизел Бюндхен е от там. Имайки в предвид новините за огромната престъпност, логично се поинтересувах от обстановката там. В България бразилците нямат дипломатическа мисия, за това ориентирахме въпросите към най-блидкото такова, а именно – Румъния. Най-общо ни посъветваха:

– Да не носим кеш;

– Да ходим на големи групи по улиците;

– Да не носим бижута;

– Да не ядем никаква храна, която се прави на място по улиците;

– По възможност да си вземем бразилски пари (реали) от страната ни, тъй като курсът е много неизгоден, макар, че може да обменим на летището.

Последното се оказа мисия-невъзможна. И така леко стресирани и с пари, разпределени по малко във всички възможни места (дожобчета, чорапчета, портомоне) на 31 ноември се качихме на самолета за Салвадор, за 13 часов полет. Отварям една скоба – терминала за Южна Америка е отделен и има допълнително мерки за сигурност. Освен това терминала е малък и хора са насядали и налягали където им падне….

Самолета – малък и тесен. Тоя пред тебе ти лежи в краката. Ти пък лежиш в краката на тоя зад теб. И понеже си бяхме взели от най-евтините възможни билети – храна почти нямаше, ако не броим варените макарони. Кацнахме към 5, обмених 300 долара и си наехме кола.

Стрес номер 1: никой не говори английски.

Там този език изобщо не е на почит и дори фирми, които очевидно обслужват потока от чуждестранни туристи, не поставят като изискване персонала да говори „световния” език. Както фирмата, от която наехме кола. От тук насетне – в следващите 10 дни усвоих до съвършенство ръчно-крачно-физиономното изразяване. Или: с ръкомахане с всички възможни крайници, физиономии (изразяващи въпрос например) и съвсем малко думички, които ми излезнаха на испански (добре, че съм гледала много сапунки) като напр. „Но компрендо”. За първи път изпаднах в ситуация, в която не могада се изразя и да ме разберат….Това на третия ден стана голям проблем – представете си да не можете да си поръчате нормална храна в ресторант! Менюта на английски естествено няма…Свалих 6 кила е добрата новина.

Пристигнахме в 5-звездния хотел на брега на океана. Все едно хотел Добруджа на Албена, преди реновирането. Плюс ужасен мирис на мухъл. За девет дни единственото почистване на стаята ни се състоеше в забърсване на ламината с влажен парцал….Пет и половина вече беше тъмно. За сметка на това слънцето пеква в 5 сутринта. Може би за първи път в живота си си лягах в 9 и ставах в пет в продължение на 9 дни!

Още на следващия ден тръгнахме да разглеждаме. Стария град, Фара, Зологическата градина. Докато разберем обаче къде да отидем и как да стигнем – не мога да ви опиша какво махане и мутрене падна….

Ден първи – първите ни наблюдения.

В Салвадор е близо два пъти по-скъпо отколкото у нас. Такситата карат на тарифа от около 1.60 на километър; минералната вода от улицата е към лев и 20, бирата в кенче – два и малко. По улиците се движат коли, не по-стари от 5 годишни, малки и назоваващи се Шевролет „Корса”, Рено „Логан”, Фолксфаген „Гоу”. Същевременно като изключим малкото нови сгради (които предимно сме снимали), масово населението жбитава квартали от типа на Факултето и Столипиново. Строени-недостроени и неизмазани къщи, без прозорци, от всякъде виси пране по дворовете, тук-там се разхождат животинки….Абе огромен контраст на фона на шестлентовите пътища и нови автомобили. Чак в последствие разбрахме, че това им е начина на живот. Много много битовото не ги вълнува.

Към 10 слънцето почва да пече със страшна сила и даже дадохме изгорели по носовете жертви. От жегата имаш чувството че мръсотията и мизерията се е втечнила и попила в кожата ти. Суха горещина. Плажовете са по цялото крайбрежие. Празни през делниците, препълнени през уикенда. Гмеж – човек до човек. Докато се разхождахме разбрахме, че на хората като им стане жега, свалят потника и гащите, мятат се в океана, охлаждат се, изсъхват за 3 мин. И продължават да си гледат работата, кой за каквото е тръгнал.

Също така нямат навика да лежат по хавлии, а седят по пластмасови столчета на барчетата на плажа и се наливат с бира. Наливат образно казано, при положение, че им сервират една бутилка от 600 мг. , която си разливат в чашки от по 100 грама и я ближат като ракийка.

Ден втори и шок номер две: от къде да се сдобием с пари?!?!?!

Този проблем започна да изниква още в началото, но това дето ни очакваше – изобщо не бяхме подготвени! Забелязахме, че като плащаме в кеш нещо се мръщят продавачите, но го отдадохме на трудностите в комуникацията. Когато парите ни започнаха да привършват логично попитахме от къде да вземем. От хотела ни казаха – от банката. Ние обаче Това-неверневци! Как така няма да има чейндж бюра на всяка улица! В хотела ни отсвириха (тука само да кажа, че в хотела хората нито веднъж не ни дадоха един и същ отговор на въпрос. Всеки си говореше каквото му скимне на португало-английски и за това решихме, че нещо ни мотаят като ни пращат по банки). И така – в нашия хотел чейндж нъц! Отидохме в Ибис. Там от рецепцията ни препратиха по един коридор, в дъното седеше една жена и като казахме „чейндж” ни погледна крайно незаинтересовано и обясни, че обменя пари след 2 часа следобед. А ние там в 10. Тръгнахме да търсим банка. И банка нъц. Или поне не както ние сме свикнали аптека-банка-аптека-банка (и аптеки много много няма). В крайна сметка ни ориентираха към „Банко до Бразил” – единствената в нашия туристически център. Пари там в кеш обаче не обръщат (докато го разберем без малко да ни арестува охраната). Посочиха ни една огромна опашка, която се виеше пред банкомат. И ние пак – как така ще чакаме – ей сега на ъгъла на банковата ще дръпнем от Виза-та. Първи ъгъл – няма, втори – няма. Никъде няма! Само в банките – работят до 4 часа. Разгеле след близо 4 часа лутане успяхме да изтеглим. Да се чудиш за какво ни бяха!

В Салвадор почти всички плащания минават през кредитни карта. Имам в предвид дори и като искаш да си платиш бутилка вода от улична сергия. Подава ти водата и после устройството за плащане. Май в цяла Бразилия било така – хората не носят пари, за да не ги оберат.

От тук следват два много важни извода:

– Явно съществена част от паричния поток се отчита, а не като при нас да ти се мусят като си поискаш касовата;

– Интернет връзката трябва да е на много високо ниво, за да поддържа плащанията.

До тука с бедната държава. Определено ни наведе на много мисли.

Иначе прекарахме си времето твърде стандартно – плаж, разходки, пазаруване на сувенири и кафе.

А сега и още малко подробности:

– Почти нямат зеленчуци в менюто си. Гарнитурите им на ястията са плодове. Въпреки, че доматът е открит в тази част на света, се предлага само по изисканите и скъпи ресторанти;

– Вместо вода пият кокосов сок – тръскат палмата, падат кокоските, разцепват ги и ги изпиват;

– Бял ром и фреш от някакъв плот на брега на океана – невероятна комбинация!

– Гражданите на САЩ и голяма част от Западна Европа имат визи. Визи от европейските държави нямат Потругалците и испанците и ние (т.е. бившите комунистически държави)

– Ел Коменданте е издигнат в култ.

И така – не ни нападнаха, не ни отвлякоха, нито пък обраха. Не се натровихме от храната, не пипнахме свински грип, нито пък някаква друга болест.

Последния ден ходихме на невероятно място – курорта – остров Маре де Сао Пауло. Синя приказка. На пясъка, под чадъра, с куба либре в ръка и пред теб ти се плиска лагунката – ей така се живее 100 години. Чак не ми се тръгваше…..

Най-любимият ми плод  в Бразилия беше Гуавата – не мога да дам аналог с познат плод у нас. Много е сочен, но не е много сладък (за разлика от повечето плодове);

Традиционното им ястие е Тапьока и всеки ден на закуска го ядях. Прави се като омлет, само че вместо айце стлагат някакво специално брашно.

А Капоейрата – така и не разбрах какво е това – танц ли, бойно изкуство ли….

Сега – стягаме куфарите за Египед!