Добре дошли при Тедчето

Повод за този ми пост е едно интервю с министъра но образованието, което току що прочетох. Темите, които кометира са много, но аз конкретно ще взема отношение за привличането на българи, които са реализирани в научната област в чужбина.

Интервюто е тук: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-02-07&article=356765

А цитатът, който ме провокира е: „Както частните фирми си позволяват да дават добри заплати на  специалисти, от които имат нужда, мисля, че и държавата съвсем открито може да  заяви същата амбиция и да привлича учените ни отвън с по-високи заплати.“

И така. Преди около две години се случих в самолета с една госпожа на средна възраст, с която се заговорихме. От приказка на приказка се оказа, че е професор в малък Канадски университет. Преподава нещо, което аз разбрах като ролята на социалните мрежи върху формирането на личността. От ИТ гледна точка (жената опита да ми обясни, но честно казано бях толкова изненадана, че такова нещо може да се преподава във ВУЗ, че докато ми обясняваше бях заета за смеля това откритие и не внимавах. За което много съжалявам). После се заговорихме за университета й.

Малък, провинциален университет някъде в студената част на Канада. Имат голям проблем с качествените студенти – отиват да учат предимно китайски и испаноговорящи емигранти. Свалили са летвата много – трябва да се издържат. До тук – като милата родна картинка. Но до тук.

Жената е добре платена – 6000 долара месечно, които й стигат да води нормален живот, да образова децата си (изтеглени също там) – ама в университети в САЩ. Има по два (2 !!!!!) часа лекции седмично. През останалото време трябва да работи и да се развива в областта, в която е специалист. Има 4 асистенти – студенти, които получават минимално заплащане, за да й помагат. Технически е обезпечена с най-новите технологии. И това е финансирано от бюджета на университета. Отделно – ако привлече частен инвеститор, който да финансира изследванията й – може да си наеме по-голям екип, и ако се наложи – да се фокусира година-две върху изследването си, а да не преподава. (такъв към оня момент нямаше, тъй като темата все още била много нова)

Била в България да посети майка си – не пожелала да емигрира с нея. И докато била тук за тази година поразпитала каква е ситуацията у нас (защото в малкото провинциално градче в Канада й липсват социални контакти. То бива бива наука, ама по една ракия като няма с кой да изпиеш….). И какво открила – имало някаква програма на ЕС, която финансирала научни изследвания в отделните държави. Пишеш си проект, кандидатстваш, одобряват, дават парите. До тук добре. Ама за България сумите са нищожни, освен това почти няма одобрени проекти (или поне тя не беше чула). Също така академичната й хабилитация не отговаря на нашите стандарти и може да се върне като….асистент. С 300 лева заплата. И 20 часа седмично лекции. “Е аз кога ще се подготвям, че и да се развивам в областта си?” – възкликна жената. Освен това тия пари, които евентуално ще й финансират изследванията – някаква сума оставала за университета, в който е (лошо няма вика, ама защо ще им ги оставям – ни техника ми осигуряват, ни достъп до ресурси, ни дори самостоятелен кабинет).

И въздъхна. Какъв студ и самота я чакат в Канада. Този мозък определено няма да се върне в периода от живота си, в който е пълноценно активен и производителен. Най-малкото защото темата, в която е специалист при нас се говори в кафето на ВУЗ, или пък в рамките на няколко лекции (макар, че не съм чувала). И е обречена на глад и студ. Само ракията остава, ама то заслужава ли си?!

Това за съжаление е реалността у нас:

– липсата на хабилитирани преподаватели (поради ниското заплащане, трудния процес по придобиване на титла и още куп други неуредици) определя преподавателите основно да преподават.

– от там не остава време да се развиват в областта си, да създават контакти и т.н.

– хроничното безпаричие пък определя ограниченото опознаване на средата, в която работят – както като ресурси по темата (под формата на абонаменти за редица бази данни с академична литература), така и пътувания за участие в международни събития.

– ограниченото познание пък е пречка пред иновативните идеи, които могат да търсят финансова подкрепа – както от държавата, така и от бизнеса (за това няма и частни инвестиции в РиД)

– липсата на опит в работата по проекти., който в много случаи на административно ниво се изразява в пречене под формата на “нищо няма да правим, така няма да сгрешим”, а в по-хард вариант – административно пречим всякак си – от къде на къде тоя ще взема едни пари повече.

И така по веригата.

Искам да си помечтая академичната ни общност на произвежда иновации, все повече млади хора да искат да се реализират в академичните среди, да се преподават съвременни и интересни теми.

Това обаче изисква МНОГО МНОГО МНОГО политическа воля. И много пари (но на второ място).

Нямам съмнения, че настоящия министър има визия как да се случат нещата. Имам обаче сериозни съмнения, че ПОЛИТИЧЕСКАТА ВОЛЯ я има. Не в настоящото правителство, а по принцип (то ако я имаше нямаше сега да го пиша това). Защото покрай една подобна реформа ще изгорят много политически карирери, уютно свити в нищо-не-правенето. А само високопарното говорене. Както се вика – дума в папка не седи. И реформи не прави.

Доказателство – БАН. Толкова много се оплетоха в говоренето, че вече никой не разбира какво точно става. А то много просто – нищо.