Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Пътуване’ Category

 

Всеки подхожда към дадена ситуация с някакви очаквания – позитивни, негативни, неинтересуващи. За пътуването ми към Копенхаген подходих със следните очаквания: че ще е студено, че ще е тъмно, че ще е скъпо и общо взето – скука. Разбира се, очакванията ми бяха формирани на база кратки проучвания в интернет за прогнозата за времето, цената на таксито ми от хотела и нахождението му, което си го представях като ХолидейИн в нашия бизнес парк (никой не може да избяга от рамките, които сам си поставя. Особено като прочете, че има и МОЛ…). Добре поне, че има директен полет, на Уиз.

Към 22 часа прегладнели пристигнахме в нашия хотел. Е, не бяхме в бизнес парк, а в квартал на Копенхаген (както първоначално изглеждаше). Ще споделя коментар от мой спътник: Ами то Копенхаген като Габрово – по това време на денонощието няма жива душа по улиците. Оказа се, че няма и къде да ядем, от рецепция ни насочиха към SevenEleven, нещо като мини супермаркети, които единствени работели 24 часа. Или към пицария на Гарата, но не бяха сигурни дали работи по това време. Потвърдиха се първоначалните ми очаквания – за нашия стандарт е много скъпо. Бутилка 500 минерална вода в същия този супермаркет беше около 15 крони (3.50 лева), почти колкото кенче Тубург.

Настъпи следващият ден и се отправихме на опознавателна разходка – без особен ентусиазъм, особено като ти вземат 48 крони за влакчето до центъра (малко над 12 лева), който е на 15 минути.

В самият Копенхаген обаче нещата коренно се променят – мога да кажа, че за първи път съм на място, да което съм чела, но никога не съм вярвала, че наистина съществува. Коли почти няма. Но има много колела. Паркинги за колела, пътища за колела (изобщо няма място за сравнение и с най-съвременните велоалеи в България), светофари за колела, вагони за колела и много хора на колела. Това е основният им начин на придвижване и няма нищо странно да видиш жена с официален костюм и токчета, която нахлува маратонките, мята се на колелото и тръгва. Липсата на коли коренно променя самата атмосфера на града – тих, спокоен и много чист. Няма го напрежението на изнервени хора, които се бутат за да достигнат до крайната цел, изнервени от дълго висене в задръстване и след това търсене на заветното паркомясто. Въздухът е свеж, а характерният шум на мотори, част от ежедневието ни дразнещо чак липсва. Това е нещото, което най-много ме впечатли. Замислих се, попрочетох, разказаха ми: Копенхаген бил много подходящ за велосипеди, тъй като е равен град. Но самата инфраструктура на града така е правена, че налагането на алтернативен транспорт се е случило по начин, който е удобен, сигурен и предпочитан. Разбира се, местната власт се е намесила, като чрез механизма на данъците е направила притежанието на кола лукс. В Копенхаген има над 200 места, от където можеш да си наемеш колело, а повечето хотели го предлагат като безплатна услуга. Освен това има всякакви видове велосипеди, включително и такива, в които да возиш две деца.

При полудневната ни разходка успяхме да видим Малката русалка, шарените къщи, парка Тиволи (отвън само), както и открих че Копенхаген също си има Пишльо, уви не толкова популярен като брюкселския.

Ето и допълнително впечатления:

В стандартните им супермаркети (тип Била) всъщност цените не са толкова шокиращи. И има всичко от което един турист откривател се нуждае.

Паркът Тиволи е бил примерът за увеселителен парк, по който Уолт Дисни е проектирал Disney World. Видяхме го само отвън, но определено е мястото, което искам да посетя с децата скоро. Намира се в самият център на града.

Копенхаген е родното място на Малката русалка от приказката на Ханс Кристиян Андерсен и е увековечена с прекрасна статуя на брега на морето, замечтано загледана в далечината, чакаща своя принц. Една от най-големите забележителности на града и едно от малкото места, на които се продават сувенири.

Шарените къщи, или Нюхаун, са като картичка – прекрасни и зареждащи със силно положителна енергия. Няма начин да не сте ги виждали. Не може да се опише – трябва да се преживее.

Много от интересните места не успях да видя, поради липса на време – Експериментариумът, Зоологическата градина, Вятърните мелници, Замъкът и картинната галерия, музеят на Бирата. За това вече планирам посещение с децата.

Според вече далеч по-задълбочените ми проучвания, най-подходящото време е юни и август, през AirBNB се намират добри предложения за големи семейства, ако се разтърсиш из интернет има много комбинирани предложения за туристи, които значително намаляват цената на посещения по забележителности. Има влак от летището до центъра. И разбира се – има директен полет! 2 часа и половина. И както сами се хвалят – градският им транспорт е толкова добре уреден, че където и да се намирате винаги имате влак/метро/автобус на до 500 метра.

Ето и един интересен факт, който два дни ни хвърли в чуденка: бира и безалкохолно се продават в кенчета, само минералната вода е в пластмасови бутилки. Та на кенчетата има един странен знак. На втория ден установихме, че ни вземат една крона допълнително (25 стотинки) като си купим кенче. Попитахме защо, и какво се оказа: за да се насърчи рециклирането, всяка покупка на кенче се оскъпява, като след като се изконсумира, празното кенче може да се върне в специални машини, които съответно възстановяват парите. Ха сега си представете какъв положителен ефект би имала подобна мярка върху тукашните „гуменки“ (всякакъв вид течности в 0.5 до 3 литра пластмасови бутилки). А сега си отговорете защо няма да се случи.

Вместо заключение:

Знаете популярният лаф, който използваме при сравнения: И срещу нас да бягат, пак скоро няма да ги стигнем. Това не важи за Копенхаген (а вероятно и за Дания). Просто бягаме на различни стадиони. На различни писти. Все едно ние бягаме на новопостроения стадион в покрайнините на Шкорпиловци – нов е, чист е, но не е пригоден за постигане на рекорди, само за поддържане на форма, от време на време. Освен това като е строен последното, за което се е мислило е – има ли нужда от тоя стадион, точно там……

 

 

Advertisements

Read Full Post »

Вече мога да кажа, че съм минавала отвъд Екватора. Бразилия е била една то мечтаните ми дестинации и въпреки, че бях за 10 дни, мога откровено да кажа, че определено ще си остане в списъка ми с преференциални места за бъдещо посещение.

Как започна всичко обаче. В началото на юли запазихме билетите. Към 1000 евро двупосочен през Франкфурт, директно за Салвадор. Чак след това започнах да се интересувам къде всъщност отиваме и какво да очакваме.

Map picture

Та Салвадор е третият по големина град в Бразилия, след Рио и Сао Пауло и е столица на щата Байя. Намира се на брега на Атлантика, точно под екватора. Байя е най-бедния щат на Бразилия и от там най-често са се транспортирали робите през 18 и 19 век към Америка. Над 90% от населението е чернокожо, въпреки, че най-известната манекенка в света Жизел Бюндхен е от там. Имайки в предвид новините за огромната престъпност, логично се поинтересувах от обстановката там. В България бразилците нямат дипломатическа мисия, за това ориентирахме въпросите към най-блидкото такова, а именно – Румъния. Най-общо ни посъветваха:

– Да не носим кеш;

– Да ходим на големи групи по улиците;

– Да не носим бижута;

– Да не ядем никаква храна, която се прави на място по улиците;

– По възможност да си вземем бразилски пари (реали) от страната ни, тъй като курсът е много неизгоден, макар, че може да обменим на летището.

Последното се оказа мисия-невъзможна. И така леко стресирани и с пари, разпределени по малко във всички възможни места (дожобчета, чорапчета, портомоне) на 31 ноември се качихме на самолета за Салвадор, за 13 часов полет. Отварям една скоба – терминала за Южна Америка е отделен и има допълнително мерки за сигурност. Освен това терминала е малък и хора са насядали и налягали където им падне….

Самолета – малък и тесен. Тоя пред тебе ти лежи в краката. Ти пък лежиш в краката на тоя зад теб. И понеже си бяхме взели от най-евтините възможни билети – храна почти нямаше, ако не броим варените макарони. Кацнахме към 5, обмених 300 долара и си наехме кола.

P1100213   P1100224  P1100210

Стрес номер 1: никой не говори английски.

Там този език изобщо не е на почит и дори фирми, които очевидно обслужват потока от чуждестранни туристи, не поставят като изискване персонала да говори „световния” език. Както фирмата, от която наехме кола. От тук насетне – в следващите 10 дни усвоих до съвършенство ръчно-крачно-физиономното изразяване. Или: с ръкомахане с всички възможни крайници, физиономии (изразяващи въпрос например) и съвсем малко думички, които ми излезнаха на испански (добре, че съм гледала много сапунки) като напр. „Но компрендо”. За първи път изпаднах в ситуация, в която не могада се изразя и да ме разберат….Това на третия ден стана голям проблем – представете си да не можете да си поръчате нормална храна в ресторант! Менюта на английски естествено няма…Свалих 6 кила е добрата новина.

Пристигнахме в 5-звездния хотел на брега на океана. Все едно хотел Добруджа на Албена, преди реновирането. Плюс ужасен мирис на мухъл. За девет дни единственото почистване на стаята ни се състоеше в забърсване на ламината с влажен парцал….Пет и половина вече беше тъмно. За сметка на това слънцето пеква в 5 сутринта. Може би за първи път в живота си си лягах в 9 и ставах в пет в продължение на 9 дни!

Още на следващия ден тръгнахме да разглеждаме. Стария град, Фара, Зологическата градина. Докато разберем обаче къде да отидем и как да стигнем – не мога да ви опиша какво махане и мутрене падна….

Ден първи – първите ни наблюдения.

В Салвадор е близо два пъти по-скъпо отколкото у нас. Такситата карат на тарифа от около 1.60 на километър; минералната вода от улицата е към лев и 20, бирата в кенче – два и малко. По улиците се движат коли, не по-стари от 5 годишни, малки и назоваващи се Шевролет „Корса”, Рено „Логан”, Фолксфаген „Гоу”. Същевременно като изключим малкото нови сгради (които предимно сме снимали), масово населението жбитава квартали от типа на Факултето и Столипиново. Строени-недостроени и неизмазани къщи, без прозорци, от всякъде виси пране по дворовете, тук-там се разхождат животинки….Абе огромен контраст на фона на шестлентовите пътища и нови автомобили. Чак в последствие разбрахме, че това им е начина на живот. Много много битовото не ги вълнува.

P1100235  P1100249  P1100271

Към 10 слънцето почва да пече със страшна сила и даже дадохме изгорели по носовете жертви. От жегата имаш чувството че мръсотията и мизерията се е втечнила и попила в кожата ти. Суха горещина. Плажовете са по цялото крайбрежие. Празни през делниците, препълнени през уикенда. Гмеж – човек до човек. Докато се разхождахме разбрахме, че на хората като им стане жега, свалят потника и гащите, мятат се в океана, охлаждат се, изсъхват за 3 мин. И продължават да си гледат работата, кой за каквото е тръгнал.

Също така нямат навика да лежат по хавлии, а седят по пластмасови столчета на барчетата на плажа и се наливат с бира. Наливат образно казано, при положение, че им сервират една бутилка от 600 мг. , която си разливат в чашки от по 100 грама и я ближат като ракийка.

P1100255  P1100267  P1100276

Ден втори и шок номер две: от къде да се сдобием с пари?!?!?!

Този проблем започна да изниква още в началото, но това дето ни очакваше – изобщо не бяхме подготвени! Забелязахме, че като плащаме в кеш нещо се мръщят продавачите, но го отдадохме на трудностите в комуникацията. Когато парите ни започнаха да привършват логично попитахме от къде да вземем. От хотела ни казаха – от банката. Ние обаче Това-неверневци! Как така няма да има чейндж бюра на всяка улица! В хотела ни отсвириха (тука само да кажа, че в хотела хората нито веднъж не ни дадоха един и същ отговор на въпрос. Всеки си говореше каквото му скимне на португало-английски и за това решихме, че нещо ни мотаят като ни пращат по банки). И така – в нашия хотел чейндж нъц! Отидохме в Ибис. Там от рецепцията ни препратиха по един коридор, в дъното седеше една жена и като казахме „чейндж” ни погледна крайно незаинтересовано и обясни, че обменя пари след 2 часа следобед. А ние там в 10. Тръгнахме да търсим банка. И банка нъц. Или поне не както ние сме свикнали аптека-банка-аптека-банка (и аптеки много много няма). В крайна сметка ни ориентираха към „Банко до Бразил” – единствената в нашия туристически център. Пари там в кеш обаче не обръщат (докато го разберем без малко да ни арестува охраната). Посочиха ни една огромна опашка, която се виеше пред банкомат. И ние пак – как така ще чакаме – ей сега на ъгъла на банковата ще дръпнем от Виза-та. Първи ъгъл – няма, втори – няма. Никъде няма! Само в банките – работят до 4 часа. Разгеле след близо 4 часа лутане успяхме да изтеглим. Да се чудиш за какво ни бяха!

В Салвадор почти всички плащания минават през кредитни карта. Имам в предвид дори и като искаш да си платиш бутилка вода от улична сергия. Подава ти водата и после устройството за плащане. Май в цяла Бразилия било така – хората не носят пари, за да не ги оберат.

От тук следват два много важни извода:

– Явно съществена част от паричния поток се отчита, а не като при нас да ти се мусят като си поискаш касовата;

– Интернет връзката трябва да е на много високо ниво, за да поддържа плащанията.

До тука с бедната държава. Определено ни наведе на много мисли.

Иначе прекарахме си времето твърде стандартно – плаж, разходки, пазаруване на сувенири и кафе.

А сега и още малко подробности:

– Почти нямат зеленчуци в менюто си. Гарнитурите им на ястията са плодове. Въпреки, че доматът е открит в тази част на света, се предлага само по изисканите и скъпи ресторанти;

– Вместо вода пият кокосов сок – тръскат палмата, падат кокоските, разцепват ги и ги изпиват;

– Бял ром и фреш от някакъв плот на брега на океана – невероятна комбинация!

– Гражданите на САЩ и голяма част от Западна Европа имат визи. Визи от европейските държави нямат Потругалците и испанците и ние (т.е. бившите комунистически държави)

– Ел Коменданте е издигнат в култ.

И така – не ни нападнаха, не ни отвлякоха, нито пък обраха. Не се натровихме от храната, не пипнахме свински грип, нито пък някаква друга болест.

Последния ден ходихме на невероятно място – курорта – остров Маре де Сао Пауло. Синя приказка. На пясъка, под чадъра, с куба либре в ръка и пред теб ти се плиска лагунката – ей така се живее 100 години. Чак не ми се тръгваше…..

P1100333  P1100376  P1100381

Най-любимият ми плод  в Бразилия беше Гуавата – не мога да дам аналог с познат плод у нас. Много е сочен, но не е много сладък (за разлика от повечето плодове);

Традиционното им ястие е Тапьока и всеки ден на закуска го ядях. Прави се като омлет, само че вместо айце стлагат някакво специално брашно.

А Капоейрата – така и не разбрах какво е това – танц ли, бойно изкуство ли….

P1100357  P1100403  P1100355

Сега – стягаме куфарите за Египед!

Read Full Post »

Правя крем карамел – или ще го правя още два часа (печене на 130 градуса) и ще стане супер, или ще го прецакам. И в двата случай обаче имам два свободни часа, които мога да уплътня в описания на последното ни голямо пътешествие из родината.

И така – след като не успяхме да се възползваме от ни един ден-бонус около 6-ти септември, четирите дни направо ни се видяха като годишна отпуска. А и на време се очакваше да случим….. За това – отворихме книжките на Стоте национални обекта и почнахме планирането. А именно: София,- Пловдив – Асеновград – ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ (и Асенова крепост и Бачковския манастир са наблизо, за тия които сега стартират) – Пампарово – ВРЪХ СНЕЖАНКА – Смолян – пещера УХЛОВИЦАЗЛАТОГРАД – Кърджали – ПЕРПЕРИКОН. И ако случайно остане време: Дяволския мост (до Ардино), Татул (край Момчилград), Каменните гъби (край Перперикон) и заветния ДИМИТРОВГРАД! (ама не заради битака!)

Фаза номер две: къде ще се спи. Отворихме нета и веднага първа вечер почнахме да гледаме за Пампорово. Очакванията ми се оправдаха на половина – очевидно по това време (около 14 септ.) в Пампорово нямаше никой друг по хотелите, освен охраната. Нямаше обаче и стаи за по 20 лева, всъщност нямаше за под 70 (!!!) лева. Някак си не мога да си го обясня – хем кандидати няма, хем цените високи….. (все пак идваха празници, та предположих, ще може и щото очакват да се напълни). Спане в Смолян – същата работа. Два хотела излезнаха в нета, и двата все едно са в широкия център на Лондон по цени (а и откак падна паунда…..). За това решихме село Смилян – хем близко до Ухловица, хем 20 пари стаята (аз повече за едно спане трудно давам). Втора нощувка – Златоград. Там попаднахме на семейна къща за гости и веднага ни приеха резервацията. Трета нощувка – Кърджали. Решихме да се поглезим, та прегледахме язовира. Има там един хотел – Главатарски хан – не приемат настаняване за по-малко от две нощувки. Брех, че отворени! Намерихме семеен хотел точно до отворковците.

И понеже най-важната фазата е планирането – всичко на файл и в телефона. Да не стане гаф. А – и GPS (ключов по местата, които смятахме да посетим, както се убедихме в последствие). Прилагам подробни записки, с телефони даже.

image

Сега да преминем към екзекюшъна (аман от чуждици! т.е. към ИЗПЪЛНЕНИЕТО)

19-ти септември. Дъжд вали, та се къса. Края му не се види. Порой. И не спира. Но бригада Олимпиада не се отказва! Моя милост, Маслинчо и кумата Мария потеглихме. С две гребла за всеки случай, недай си да потънам в някоя дупка. Съгласно плана първа спирка ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ. Аз там съм била. Преди две-три години някъде. Ама от солидарност с Маслин – не взех печат. Пътя до там се е полуразрушил. Само за една кола, а като има мъгла е още по-неприятно. Добре, че бяхме колона коли, та се ориентирахме по фаровете на предния. Та – като наближихме върха и спря да вали, т.е. продължи само леко да ръси. За има-няма 15 минути врътнахме по каманака, взехме печата и айде обратно на сухо. Честно казано – впечатленията от достигането на целта и екстремните емоции свързани с това са доста по-силни от емоциите, които може да предизвика красотата на това място….

Забравих да спомена, че потеглихме от София по план – в 8 сутринта и в ранния следобед вече навлизахме към втората ни цел:  връх СНЕЖАНКА. Печата се  намирал в хижа Студенец. На Пампорово – мъгливо, дъждовно и ПРАЗНО!Намерихме хижата – пуста, лифтовете не работят, жива душа няма да попиташ, да се ориентираш. Въртяхме на единия лифт, на втория, на третия, звъняхме по телефони на познати, срещнахме двама живи души – оказаха се като нас заблудени туристи…..И когато съвсем се бяхме отчаяли – хоп патрулка. Полицая веднага ни съдейства. Звънна на човека от кулата на върха, който обясни, че вече си е тръгнал и за днес – печат няма. Ако искаме – утре евентуално, ама ако не вали…Все пак някакъв отговор. Плановете ни почнаха да търпят провал още в самото начало….това винаги действа демотивиращо….В спретнатата ни дружинка започнаха да се появяват противоречия какво да правим през следващите дни.

P1090691 P1090706 P1090711

Едно беше сигурно – вечерта имахме резервация в с. Смилян. Около 5 и нещо се озовахме в селото. Хотел Смолена се намира в самия център. Нищо претенциозно. Но напълно достатъчно за туристи с интензимна програма. Настанихме се. И тръгнахме да търсим боб – да ядем и да напазарим. Противно на очакванията ми в Смилян вместо трева да расте боб и всяка къща да има сергийка, на която да продават прочутото вариво, да се сдобиеш с него в неработен ден и след 18.00 се оказа не лека задача. Няма сергийки, няма пазарче, няма и хора много много. Все пак мила старица ни упъти към къща наблизо. Оказа се, че хората вече са се приготвили да си лягат. С 15 кандърми се навиха да ни приберат 16 лева – и да дадат две кила боб….Изхранването също се оказа проблемно. В “по-хубавата” механа с “перфектна родопска кухня” имаше сватба. В другата механа – на нашия хотел пък нямаше ток. За това можеха да ни приготвят само храна, дето става на “газовия”. Поне боб чорба имаха. В Смилян усетихме, че сме напуснали стандартните предели на държавата. Хората мили и любезни, стеле се едно нечувано спокойствие, тишина и зеленина….но най-си личи по сметките в ресторантите. Как се издържат тия хора при такива цени?! Как плащат заплати на персонала, набавят продукти, и им остава печалба???!!! няма да коментирам в детайли, но нямаже вечеря, за която да платим повече от 20 лева и тримата. До Кърджалийския язовир.

P1090718 P1090723 P1090722

Ден втори (20 септември) – още в осем станахме, закусихме по една катма със сладко от боровинки, поспорихме дали да се връщаме към Пампорово или да поемаме към пещера УХЛОВИЦА. В крайна сметка лошото време надделя и поехме директно за пещерата (нейде в спора се зароди и педложение да ходим в друга, съседна пещера, в която туристите плуват с лодки). Та Пещерата е на 5-6 км. от Смилян. Личи си, че местното население е силно ангажирано в поддръжката на района. По европрограми са ги преквалифицирали в екскурзоводи и са осигурени пари за поддържането на туристическите обекти и маршрути. Около с. Смилян има 5 пещери, като във всяка има по някаква атракция. Също така има и интересни маршрути из планината и разпръснатите махали. Ухловица е най-високата пещера в България. Изкачващ се близо километърн и половина, отделно има метални конструкции до входа. В пещерата пък слизаш ряско надолу – почти се връщаш до изходната точка, от която е започнало изкачването. Интересното е, че там има образувания – коралити, които ги няма в други пещери. Едва половината пещера е обследвана, а пещерняците са сигурни, че там не са живели никога хора. В 11, като приключи разходката ни, пред входа се беше насъбрало огромно множество народ! А ние поехме към Златоград.

P1090733 P1090736 P1090737

P1090746 P1090748 P1090751

От тук насетне пръв приятел ни стана GPS-а….

Вече трети ден го пиша тоя пост. Публикувам и утре почвам продължението

Read Full Post »

Това лято за първи път от много време успях да “открадна” три седмици отпуска. Не че толкова много държах – просто Маслинчо почива по задължение цял август почти. И така – на първи август пристигнахме във Велико Търново да отбележим първата година от сватбата. Отново в същия ресторант, но този път в текен семеен кръг. Много ни стана мило – музикантите бяха същите и съответно ни поздравиха с няколко песни, спретнахме си мини хоро, а главният готвач ни направи най-вкусното и отбрано ядене. Вече си го чувстваме като семейно заведение.

DSCN0262  DSCN0271 DSCN0272

Естествено, след много ракийка и положителни емоции най-логичното нещо е да се продължи купона. Така, че се занесохме в най-близкия пиано-бар (май и единствения работещ по това време в Търново). Там – наточени да пеем до дупка и да “водим” парада (щото всички сме баш-башка музиканти) се оказа, че са се събрали още две музикални групи. Срещнах моя съученичка – Ванина, която не бях виждала от сигурно 15-на години. Заедно търкахме един чин в музикалното, но тя беше талантливата, а аз – само за пълнеж. Освен това Ванчето пее и в хор, та не може и на малкия пръст да и се навием. И двама младежи от момчешкия хор на Варна (по пияни и от нас) – не ни оставиха да си отпуснем гласищата….Успяхме де, все пак, да потананикаме малко руско (не знам защо Поручик Галицин е любима песен на целия народ!)

DSCN0304 DSCN0321 DSCN0323

На следващия ден – недоспали-недоизтрезняли, потеглиме на ПОЧИВКА. първа спирка:

ВОНЕЩА ВОДА.

Това е курортно село на около 15 км. от Трявна. В подножието на Стара планина. Цялото ми детство премина там (през лятото) и имам много мили и топли спомени. Преди 1990 там имаха бази всички големи предприятия от страната – БДЖ, ГасСтройМонтаж, Пътни строежи, КООП,Енергото….както и бази на БКП, ЦКС и т.н. Лятото се пълнеше с народ, почивните станции бяха лукс (с външни и вътрешни басейни), за добрия тонус на почиващите, освен природата беше направен и “Алея на здравето”. Брането на гъби и къпини си беше ежедневие. Всичко това го имаше до към 1994. Някъде по това време започна да се разграбва….Допълнително за погрома допринесе и затварянето на Прохода на Републиката за близо десетилетие. Каквото не беше доразграбено и доразрушено – дойде му времето. Към средата на 2000 започна и разпродажбата на безценица на бившите СОЦ-станции. Всичко са само слухове, но се говори, че са изкупени чрез подставени лица от местни, търновски депутати (вече бивши) и бизнесмени от района със съмнителен произход на авоарите….Та – лято 2009:

– всичко е западнало. няма даже магазин за храна (нещо като супермаркет)

– пътя още не е отворен. но предстоеше.

Да се върна на пътя. с. Вонеща вода се намира на около километър отбивка от пътя на Хаинбоаз. Или по-точно казано: на 20-на минути от Търново и доста лесно за достигане от централните пътища на България (трябва само да стигнете до гордостта на Бъки – Евгени Бакърджиев, в Търново и от там да гоните пътя за Стара Загора). Иначе последните 1- години се минава през Трявна. Което удължава пътя на близо час и половина по разбити пътища….Та – като си планувахме да тръгваме прачетохме в медиите, че Хаинбоаз ще бъде отворен на 1-ви август. На 1-ви август в новините съобщиха, че ще го отворят на 6-ти август. Местната клюка по радиостанц;ията на таксиджиите донася, че се отложило откриването щото Бойко Борисов имал ангажимент на 1-ви (не коментирам, само го подочух). Как да е. Примирихме се. По разбитите пътища и на отиване и на връщане. В последствие разбрах, че откриването още веднъж се отложило….ама не знам по каква причина.

Много се надявам с откриването на пътя и водени от желание да капитализират инвестициите си, бзнесмените да почнат да оправят курорта. Или поне да препродадат на такива, дето ще имат туристически нюх. Надам се до няколко лета да се върне живеца на селото  ама….с тая финансова криза един Господ знае….

Вонеща вода всъщност е един от многото умишлено “убити” курорти. Като Сепарева баня, както беше Хисаря и Велинград

Пристигнахме компанията, настанихме се в базата на ЕОН и четири дена само ядохме, пихме и се веселихме! Два от хотелите работеха, та успяхме и малко планински тен да понатрупаме.

P1090625  P1090628  DSCN0381

На 6-ти пристигнахме във Варна – там трябваше по план да прекараме една седмица. Но плановете са за това, да се променят. Във Варна се беше изсипала цялата държава (да спи по родата – щото е криза). Кола връз кола, човек връз човек. И за капак – всяка втора улица разкопана или в ремонт, половината тротоари по центъра преградени заради “Опасност от падащи сгради”. Какво по – подходящо време да се правят инфраструктурни ремонти от разгара на сезона! Таман цялото гражданство да види, че се работи. Евала на кмета! Така се печелят три поредни мандата! Малко отметка. Чудя се кой и с какъв акъл е определил Варна за най-доброто място за живеене???!!!! Няма къораво паркомясто, всички ходят по шосето, щото тротоарите са заети от коли, улиците са дупка до дупка, половината център всеки момент ще се срути (щото половината са стари и неподдържани сгради)…..Целия този шок и ужас ми дойде в повече и честно – щях да получа удар след двата дни, които прекарахме там! Та моя мъж се разрови из интернет и намери квартира в Созопол – на 3 мин. от плажа и с изглед към морето (по изрично мое истерично настояване). Ами така де – нали сме на почивка!

От Варна снимки нямам. стигат ми неприятните емоции.

На 7-ми прибрахме кумата от Гарата и потеглихме да дирим къща за гости “Калина” в центъра на новия град на Созопол. Пътъом се отбихме през Керфур – Бургас. Супер магазин. Напълнихме дисагите с напитки да подсигурим плажа, купихме си жълт лак за нокти, заредихме колата и – следваща спирка

СОЗОПОЛ!

Най-после нещата си дойдоха на мястото. Чудесна къща, огромна веранда и невероятна гледка към Харманите, прилична цена на вечер, разбрани хазяи. Нейде по средата на почивката разбрах, че всъщност снахата на собствениците е търновка, а на всичкото отгоре и начална учителка. Друго си е да си при свои! Цяла седмица – карти, мента, джин, тоник, ананасов сок, опъване на кълка по плажа. КЕФ!

Сега един полезен съвет за всички плажуващи – непрофесионалисти: най-ценната вещ е хладилната чанта. Ние миналата година си купихме. Омърморах света, че дадохме близо 80 лева с ледниците, но тази ни инвестиция към настоящия момент се е изплатила многократно! Всеки ден си носихме мента и бира и си бъркахме коктейли. Мента със сок ананас е супер освежаваща комбинация (аз иначе ни мента пия, ни ананасов сок), а да имаш винаги студена бира под ръка си е блаженство в 40-градусовите жеги. Малко много ми звъняха служебно, но след третата мента вече не обръщах много много внимание.

P1090637 P1090645 P1090675

В Созопол нямаше как да не посетим Обект 8 от Стоте Национални туристически обекта – Археологическия музей. Там има много интересна сбирка от съдове от гръцко време. Макар и малка – наистина е уникална за България. Божидар Димитров – историк и археолог, а понастоящем и министър без портфейл, е созополчанин. Направи ми впечатление диаметрално противоположните оценки за него от местните. От осанна до разпни го. Аз не мога да давам оценка за това какво е дал или пък окрал от Созопол, но за мен той е един изключително ерудиран специалист. Та защо споменах Божидар Димитров – в Музея гостуваше част от изложба на предмети и снимки от управлението на Тодор Живков – подаръци, правени му от политици от световна величина, подаръци, които изразяват нещо специфично за родината им. Т.напр. Тадж Махал от Слонова кост, диамантен шах и т.н. От музея ни казаха, че тази експозиция е една малка част от изложбата, а е изложена в Созопол със съдействието на Б. Димитров. Самата изложба е в Правец – в историческия музей. Планувам да отида да я видя, защото наистина е уникално интересна и възпитателна.

P1090666  P1090670

Като казах възпитателна….Както се бяхме захласнали по снимките и предметите, покрай нас премина един татко с малко дете, на 7-8 годинки. Детето попита “Какви са тези предмети и снимки” и поиска да се поспре, а татко му нервно го издърпа полу-на-бегом, защото “това не е нищо интересно. някаква чуждестранна изложба”. Бих го оправдала, че не е разбрал, ако не беше лика на Тодор Живков от всяка снимка и няколко порцеланови вази…..Съжалявам децата на родители, за които миналото е “нищо интересно”. като не знаят какво е било миналото им, как ще си изградят успешно бъдеще…Отрицанието е най-вредното поведение, което може да се предприеме.

Ами – това беше нашата почивка….Наложи се да я прекъснем няколко дни преди официалният й финал, но пък – всяко зло, за добро. а и нали плановете са за това – да се променят!

Сега ни предстои голяма обиколка: Обекти 83, 84, 85, 86 (Смолянска област) и Обект 25 – Перперикон. Чакам с нетърпение!

Read Full Post »

Или “Кратък наръчник за пишман туристи”

Мдам, останаха ни вече само най-трудните за покоряване обекти или такива, които са много далеч  трябва специално да ги навестиш (някои биха казали “на майната си”, но не са прави!)

И така – това лято ще посещаваме планини и върхове, и ако случайно наминаваме – от далечните обекти. Тъй като ходенето по планини е много рисково и изисква специфична подготовка, смятам мога да споделя ценен опит!

И така – първа фаза “Подготвителна”. Посока: 7-те  Рилски езера

Първа и най-важна задача – да логализираме къде се намират и да подберем маршрута. До Паничище. А паничище е до Сепарева баня, а тя пък – до Дупница. И така – от София се хваща международен път Е79, а за по-непросветените София – Кулата, през изхода за Перник. Много е важно на Дупница да се отклоните за Пловдив, Боровец, Самоков (отклонението е едно – точно след ОМВ). Ако се объркате – хващате пътя покрай Актавис! За Сапарева баня – има табела.

Втора, също толкова важна задача – “Къде ще спим?”. Мдам. В Паничище има няколко хотела, за които мога да кажа, че поддържат доста солидни цени за летния сезон. пък и там само ще се преспива, така че в тази криза не е удачно да се харчат безсмислено пари. Втори вариант – в някоя хижа. В интернет излизат няколко хижи. Не ги препоръчвам, после ще обясня защо. Варианта, който ние избрахме е да спим в Сапарева баня, на квартира (квартири Уют, 35 лева стаята на вечер)

Трета задача от ключова важност – “Какно ще е времето”. Едно време татко казваже, че прогнозата за времето в България е “тема за свободно съчинение”, но все пак – ние гледахме от Синоптик.бг, където има и С. баня дори (http://www.sinoptik.bg/?lid=100727441).

И така. Тръгнахме. Аз, Маслинчо, кумата и свеки. Петък вечерта пристигнахме в С. баня. Село, в което по нищо не си личи, че нявга в недалечното соц. минало е било проспериращ курорт. На няколко пъти Маслинчо спира да пита за улица “Парка”, което предизвикваше недоумение у местните, докато не сменихме тактиката “Гейзера”. Та това е нещо като центъра на С.баня, и там е и нашата Уют-на квартира. А до нея – кръчмата. С певица!

P1090314

Втора фаза – “Екипировка”

Най-сложната за изпълнение, тъй като винаги нещо се забравя. И така:

Дрехи: тениска (2 броя, за преобличане като се изпотиш), дебела блуза, ватирана, яке – за предпочитане непромокаемо, ако има възможност и дъждобран. Туристически обувки, поне два чифта чорапи, шапка или кърпа за глава.

Храна: ние взехме две петала Горнооряховси суджук, пакетирани сирена, хляб, домати, краставици и пастет. Супер важно е да се вземе сладко, в по-голямо количество.

Медицински неща: аспирин, бинт, лепенки….

Допълнително: слънцезащитно масло за лице, фенерче, сопа.

Не че не може и без тези неща, но все пак е нужно да си подготвен, ако случайно нещо се случи и се наложи да замръкнеш в гората.

Трета фаза: Същинска (т.е. покоряването на целта).

Много е важно предишния ден (вечер) да не сте прекалили с пиенето на спиртни напитки в големи количества. Ние това правило го спазихме.

Поради особеностите на планината, характеризиращи се с много силно променливо време е от ключово значение да се тръгне рано. Ние стартирахме в 8.00 в посока Паничище, хижа Пионер от където се взема лифта (общо около 15 км.). Пътят е прекрасен! нов асвалт, маркировка, парко-места (охраняеми) точно под лифта. Срещу 15 лева на човек в двете посоки си спестихме около 2 часа катерене до х. Рилски езера. Лифтът работи от 8.00 до 20.00 в летния сезон!

Хижа 7-те езера е точката, от която стартират двата маршрута. В хижата може и да се спи, като са хвърлени много усилия по реновирането й, и бих казала, че е доста комфортна. Апартамент за 4-ма е 150 лева, двойна стая – 90. За 15 лева на човек може да се спи в туристическа спалня с 18 легла и общ санитарен възел. Ние за толкова спим в С.баня в Уют-ната ни квартирка, двойна стая със спалня, санитарен възел и топла вода 🙂

P1090321  P1090331 P1090335

Има два маршрута към езерата – единия е “край езерата”, другия “по билото”. Тръгваш по единия, връщаш се по другия. Ние подехме по билото. Има доста голямо изкачване, което бая ни озори, но пък гледката към 3 от езерата е прекрасна!

P1090350 P1090340 P1090356

Първите три езера са “Долното”, “Рибното” и “Трилистника”. Докато се излезне на “равното” има към два часа ходене. Не е трудно, стига да се върви бавно. Даже ние се движихме с една глупа с два хлапета на по 3-4 години. минава се през поляната на Дъновистите и веднага след това са другите две езера – “Бъбрека” и “Близнаците”.  От там започва и снега. Т.е. то си е като ледник. много много твърд сняг.

P1090372  P1090376

Най-красивото езеро – “Окото” е след това. Нанагорнише, по каманаци….изобщо, много труден маршрут. Ние естествено – право нагоре. Свеки остана по-назад, но и тя успя. Какво беше разочарованието ни, като стигнахме до езерото – все още леда не се беше разтопил и все още езерото беше много замърсено. А и почна да става студено и да пада мъгла….Това в 13.00. Веднага поехме нагоре към последното езеро – “Сълзата”, от което се виждат всички езера. На 2700 метра височина.

P1090390  P1090400 P1090414

Невероятно красота, и същевременно силен вятър и спускаща се мъгла. Айде наобратно. Слизането винаги е по-трудно от катеренето. А когато си и с педикюр е доста болезнено. На окото се отървах от него :). Спряхме на бъбрека, разпънахме дисагите, измихме доматите и краставиците в езерото и здраво похапнахме (Горнооряховски суджук от Еленските майстори е ВЪРХЪ!). И айде наобратно по другия път край езерата. Този път е много по труден, просто защото е супер каменист. Направо зверски ти се подбиват краката…. По този път е и другата хижа, в която може да се спи – Седемте езера (на Рибното езеро). Има и още една, но така и не й разбрахме името, а е и много малка. Хижа Седемте езера е доста мизерна. Съдя по външната тоалетна, до която не можеше да се припари от смряд и мухи……

P1090434  P1090437

(тази хижа не я знам коя е)                         (х. Седемте езера )

Пътя на връщане е също около 2 часа. Особено ако са надвиснали облаци и всеки миг ще завали. Към 4 вече закапа, пийнахме по едно безалкохолно в х. Рилски езера и айде на обратно с лифта. В 9 бяхме по леглата. Гроги.

В деня за прибиране решихме да минем през Кюстендил, да навестим обект 26: Художествената галерия на Владимир димитров – Майстора и Къщата – музей на Димитър Пешев. И двете са на центъра. В галерията има доста картини, но ни една от тях не е от известните ни от учебниците. Все пак Майстора има доста специфичен стил и в един момент започва да ти се струва, че всички картини си ги виждал. Както кумата каза, гледяйки две картини с имена и на двете  “Слънчогледи”: “Все едно играем на Открийте 10-те разлики”….

Димитър Пешев е известен с това, че е допринесъл в най-голяма степен за спасяването на българските евреи от депортиране през 1943 година. Къщата не е неговата родна, а точно копие на нея, и е съградена изцяло с дарения от еврейски семества и държавата Израел. Ако имате време – може да прочетете историята му на кратко. От това си посещение разбрах нещо много страшно: Когато се приема Закона за защита на нацията (на база на който е съставен план за депортиране на над 60 000 български евреи) срещу него се обявява цялата прогрезивна българска общност – Църквата, съюзът на адвокатите, съюзът на лекарите и т.н.. В защита на закона освен настоящи и бивши военни се обявява и ……БЪЛГАРСКИЯ СТУДЕНТСКИ СЪЮЗ!

така приключи нашето малко пътешествие. От Кюстендил си взехме невероятни череши – директо от градината.

Не се разминахме и без инциденти де – на Маслинчо му съставиха акт за шофиране с превишена скорост и му взеха талона. сега е в лошо настроение. А пък аз хапвам череши…….

Read Full Post »

Read Full Post »

Както е известно от предишни писания аз и Маслинчо сме велики туристи. Купихме си през 2006 г. книжката със 100-те национални обекта и тръгнахме да ги разглеждаме. Към 66-я установихме, че сме минали почти всичко, коеуто може да се обиколи с кола и 3 минути пеша, и ни остават още няколко, преди сериозните (дето искат ходене).

Обект 39. Ждрелото на р. Ерма.  (обл. Перник). Първо да си кажа, че нивга не бях чувала, че в България има такава река. Явно не е много известна и определено няма принос към световното захранване на океани и морета….НО – има национално значение! Та въпросния обект се намира на около 50 км от Перник в посока границата със Сърбия. То на изток от Перник нищо няма, та затова явно са го направили национален обект – барем вземат някакви будали да стигнат до там. Нищо впечатляващо. Две скали и между тях речица. Буклуци навсякъде. И един тунел. На мене Трън нищо не ми говореше, ача мъжа ми се сети, че е известен с някакъв педофил дето на моста убил едни деца и после се гръмнал. Същия тоя мост беше в ремонт. И там обаче открих нещо интересно!

P1070688

Тази снимка е еманацията на участта, сполетяла културните институции на малките градове от татово време та до наши дни. Правена е в гр. Трън. Очевидно някога сградата е била Кино "Христо Смирненски", преживява упадъка на кризата от 90-те, като става "Кафе-клуб Демокрация", вероятно стопанисвана от хората на тогавашната управляваща партия. Началото на 21-ви отново следва упадък, в резултат на упадъка и на съответното политическо-спонсорско движение. Някъде в началото на 2003, въодушевен от обещанията за оправяне за 800 дни местен предприемач я превръща в магазин "Дрехи-Обувки". В момента сградата е изоставена. А последният й собственик е емигрирал в Италия…..

Обект 78. Манастир 7-те престола. неделя, 22 септември, национален празник. Караме по главния път. Разбирай магистралата, отбивката за Ботевград и пътя за Враца. Село Ребърково – отбивката. Искърското дефиле, Елисейна. Път за една кола, асвалтиран…..В тоя манастир има много голяма туристическа част – спалня. Стаи с по 2-3-4 легла. Чудно място да се напиеш до безпаметност. Готина кръчма, котин пейзаж, готини ливади. За два часа някъде – интересно (то като си бил толкова път остава и да е за по-малко). Аз като виден историк тоя манастир не го бях чувала да има някакъв съществен принос в нашата история. Ама – национален обект.

P1070689 P1070699

Пътя на обратно към София ни изкара боба с наденицата, дето хапнахме….

Обекти 58 (НИМ) и 68 (Национален археологически институт с музей при БАН). 28 септември. последната неделя на месеца. Тези два особено забележителни обекта са безплатни. Иначе – 10 лева на човек за посещение.

НИМ. Цялата българска история се помещава на 2 етажа (даже полуетажа). Много разхвърляно, крайно несистематично. За един чужденец, намерил верния път до Бояна едва ли ще му стане ясна нашата славна и велика история. Помещаваща се в 7-8 зали. То в НИМ  няма какво толкова да се види освен История славянобългарска – оригинала (оргиналдъто). Ама в момента не е ясно къде е таз велика творба. Според рецепционистката – в момента гласят нова изложба, та са я прибрали, щото ще се включва в тая новата изложба. Маслинчо се отегчи на около 10-тата минута и поседна да почине, обаче аз стрикто разглеждах и четях. Нищо от това, което видях не ме накара да се почувствам, че съм горда, че съм българка. постно, грозно….

Арх. музей. Туй нещо на пъпа на София има две зали. Една голяма – с расни каманаци, и една по-малка отделена на траките. Там си заслужава да видиш едно нещо – маската на Терез, дето проф. Китов (бог да го прости) я изрови. Ама и нея я нямаше. заминала на изложба. Всичко друго е една обичайна картинка по музеите. Набързо разгледахме експонатите и поехме към Джимис.

Дали заради безплатния ден, дали заради “нищото” за показване, но за нас с Маслинчо това беше просто отбиване на номер. Само за сведение – цената за нормално посещение в НИМ и Арх. музей е общо 20 мева, по 10 за двете на човек. Цената за посещение на Лувъра е 8 евро на човек. Там два дена не ти стигат…..

Read Full Post »

Older Posts »

%d bloggers like this: