Добре дошли при Тедчето

Правя крем карамел – или ще го правя още два часа (печене на 130 градуса) и ще стане супер, или ще го прецакам. И в двата случай обаче имам два свободни часа, които мога да уплътня в описания на последното ни голямо пътешествие из родината.

И така – след като не успяхме да се възползваме от ни един ден-бонус около 6-ти септември, четирите дни направо ни се видяха като годишна отпуска. А и на време се очакваше да случим….. За това – отворихме книжките на Стоте национални обекта и почнахме планирането. А именно: София,- Пловдив – Асеновград – ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ (и Асенова крепост и Бачковския манастир са наблизо, за тия които сега стартират) – Пампарово – ВРЪХ СНЕЖАНКА – Смолян – пещера УХЛОВИЦА – ЗЛАТОГРАД – Кърджали – ПЕРПЕРИКОН. И ако случайно остане време: Дяволския мост (до Ардино), Татул (край Момчилград), Каменните гъби (край Перперикон) и заветния ДИМИТРОВГРАД! (ама не заради битака!)

Фаза номер две: къде ще се спи. Отворихме нета и веднага първа вечер почнахме да гледаме за Пампорово. Очакванията ми се оправдаха на половина – очевидно по това време (около 14 септ.) в Пампорово нямаше никой друг по хотелите, освен охраната. Нямаше обаче и стаи за по 20 лева, всъщност нямаше за под 70 (!!!) лева. Някак си не мога да си го обясня – хем кандидати няма, хем цените високи….. (все пак идваха празници, та предположих, ще може и щото очакват да се напълни). Спане в Смолян – същата работа. Два хотела излезнаха в нета, и двата все едно са в широкия център на Лондон по цени (а и откак падна паунда…..). За това решихме село Смилян – хем близко до Ухловица, хем 20 пари стаята (аз повече за едно спане трудно давам). Втора нощувка – Златоград. Там попаднахме на семейна къща за гости и веднага ни приеха резервацията. Трета нощувка – Кърджали. Решихме да се поглезим, та прегледахме язовира. Има там един хотел – Главатарски хан – не приемат настаняване за по-малко от две нощувки. Брех, че отворени! Намерихме семеен хотел точно до отворковците.

И понеже най-важната фазата е планирането – всичко на файл и в телефона. Да не стане гаф. А – и GPS (ключов по местата, които смятахме да посетим, както се убедихме в последствие). Прилагам подробни записки, с телефони даже.

Сега да преминем към екзекюшъна (аман от чуждици! т.е. към ИЗПЪЛНЕНИЕТО)

19-ти септември. Дъжд вали, та се къса. Края му не се види. Порой. И не спира. Но бригада Олимпиада не се отказва! Моя милост, Маслинчо и кумата Мария потеглихме. С две гребла за всеки случай, недай си да потънам в някоя дупка. Съгласно плана първа спирка ЧУДНИТЕ МОСТОВЕ. Аз там съм била. Преди две-три години някъде. Ама от солидарност с Маслин – не взех печат. Пътя до там се е полуразрушил. Само за една кола, а като има мъгла е още по-неприятно. Добре, че бяхме колона коли, та се ориентирахме по фаровете на предния. Та – като наближихме върха и спря да вали, т.е. продължи само леко да ръси. За има-няма 15 минути врътнахме по каманака, взехме печата и айде обратно на сухо. Честно казано – впечатленията от достигането на целта и екстремните емоции свързани с това са доста по-силни от емоциите, които може да предизвика красотата на това място….

Забравих да спомена, че потеглихме от София по план – в 8 сутринта и в ранния следобед вече навлизахме към втората ни цел:  връх СНЕЖАНКА. Печата се  намирал в хижа Студенец. На Пампорово – мъгливо, дъждовно и ПРАЗНО!Намерихме хижата – пуста, лифтовете не работят, жива душа няма да попиташ, да се ориентираш. Въртяхме на единия лифт, на втория, на третия, звъняхме по телефони на познати, срещнахме двама живи души – оказаха се като нас заблудени туристи…..И когато съвсем се бяхме отчаяли – хоп патрулка. Полицая веднага ни съдейства. Звънна на човека от кулата на върха, който обясни, че вече си е тръгнал и за днес – печат няма. Ако искаме – утре евентуално, ама ако не вали…Все пак някакъв отговор. Плановете ни почнаха да търпят провал още в самото начало….това винаги действа демотивиращо….В спретнатата ни дружинка започнаха да се появяват противоречия какво да правим през следващите дни.

Едно беше сигурно – вечерта имахме резервация в с. Смилян. Около 5 и нещо се озовахме в селото. Хотел Смолена се намира в самия център. Нищо претенциозно. Но напълно достатъчно за туристи с интензимна програма. Настанихме се. И тръгнахме да търсим боб – да ядем и да напазарим. Противно на очакванията ми в Смилян вместо трева да расте боб и всяка къща да има сергийка, на която да продават прочутото вариво, да се сдобиеш с него в неработен ден и след 18.00 се оказа не лека задача. Няма сергийки, няма пазарче, няма и хора много много. Все пак мила старица ни упъти към къща наблизо. Оказа се, че хората вече са се приготвили да си лягат. С 15 кандърми се навиха да ни приберат 16 лева – и да дадат две кила боб….Изхранването също се оказа проблемно. В “по-хубавата” механа с “перфектна родопска кухня” имаше сватба. В другата механа – на нашия хотел пък нямаше ток. За това можеха да ни приготвят само храна, дето става на “газовия”. Поне боб чорба имаха. В Смилян усетихме, че сме напуснали стандартните предели на държавата. Хората мили и любезни, стеле се едно нечувано спокойствие, тишина и зеленина….но най-си личи по сметките в ресторантите. Как се издържат тия хора при такива цени?! Как плащат заплати на персонала, набавят продукти, и им остава печалба???!!! няма да коментирам в детайли, но нямаже вечеря, за която да платим повече от 20 лева и тримата. До Кърджалийския язовир.

Ден втори (20 септември) – още в осем станахме, закусихме по една катма със сладко от боровинки, поспорихме дали да се връщаме към Пампорово или да поемаме към пещера УХЛОВИЦА. В крайна сметка лошото време надделя и поехме директно за пещерата (нейде в спора се зароди и педложение да ходим в друга, съседна пещера, в която туристите плуват с лодки). Та Пещерата е на 5-6 км. от Смилян. Личи си, че местното население е силно ангажирано в поддръжката на района. По европрограми са ги преквалифицирали в екскурзоводи и са осигурени пари за поддържането на туристическите обекти и маршрути. Около с. Смилян има 5 пещери, като във всяка има по някаква атракция. Също така има и интересни маршрути из планината и разпръснатите махали. Ухловица е най-високата пещера в България. Изкачващ се близо километърн и половина, отделно има метални конструкции до входа. В пещерата пък слизаш ряско надолу – почти се връщаш до изходната точка, от която е започнало изкачването. Интересното е, че там има образувания – коралити, които ги няма в други пещери. Едва половината пещера е обследвана, а пещерняците са сигурни, че там не са живели никога хора. В 11, като приключи разходката ни, пред входа се беше насъбрало огромно множество народ! А ние поехме към Златоград.

От тук насетне пръв приятел ни стана GPS-а….

Вече трети ден го пиша тоя пост. Публикувам и утре почвам продължението

Това лято за първи път от много време успях да “открадна” три седмици отпуска. Не че толкова много държах – просто Маслинчо почива по задължение цял август почти. И така – на първи август пристигнахме във Велико Търново да отбележим първата година от сватбата. Отново в същия ресторант, но този път в текен семеен кръг. Много ни стана мило – музикантите бяха същите и съответно ни поздравиха с няколко песни, спретнахме си мини хоро, а главният готвач ни направи най-вкусното и отбрано ядене. Вече си го чувстваме като семейно заведение.

Естествено, след много ракийка и положителни емоции най-логичното нещо е да се продължи купона. Така, че се занесохме в най-близкия пиано-бар (май и единствения работещ по това време в Търново). Там – наточени да пеем до дупка и да “водим” парада (щото всички сме баш-башка музиканти) се оказа, че са се събрали още две музикални групи. Срещнах моя съученичка – Ванина, която не бях виждала от сигурно 15-на години. Заедно търкахме един чин в музикалното, но тя беше талантливата, а аз – само за пълнеж. Освен това Ванчето пее и в хор, та не може и на малкия пръст да и се навием. И двама младежи от момчешкия хор на Варна (по пияни и от нас) – не ни оставиха да си отпуснем гласищата….Успяхме де, все пак, да потананикаме малко руско (не знам защо Поручик Галицин е любима песен на целия народ!)

На следващия ден – недоспали-недоизтрезняли, потеглиме на ПОЧИВКА. първа спирка:

ВОНЕЩА ВОДА.

Това е курортно село на около 15 км. от Трявна. В подножието на Стара планина. Цялото ми детство премина там (през лятото) и имам много мили и топли спомени. Преди 1990 там имаха бази всички големи предприятия от страната – БДЖ, ГасСтройМонтаж, Пътни строежи, КООП,Енергото….както и бази на БКП, ЦКС и т.н. Лятото се пълнеше с народ, почивните станции бяха лукс (с външни и вътрешни басейни), за добрия тонус на почиващите, освен природата беше направен и “Алея на здравето”. Брането на гъби и къпини си беше ежедневие. Всичко това го имаше до към 1994. Някъде по това време започна да се разграбва….Допълнително за погрома допринесе и затварянето на Прохода на Републиката за близо десетилетие. Каквото не беше доразграбено и доразрушено – дойде му времето. Към средата на 2000 започна и разпродажбата на безценица на бившите СОЦ-станции. Всичко са само слухове, но се говори, че са изкупени чрез подставени лица от местни, търновски депутати (вече бивши) и бизнесмени от района със съмнителен произход на авоарите….Та – лято 2009:

– всичко е западнало. няма даже магазин за храна (нещо като супермаркет)

– пътя още не е отворен. но предстоеше.

Да се върна на пътя. с. Вонеща вода се намира на около километър отбивка от пътя на Хаинбоаз. Или по-точно казано: на 20-на минути от Търново и доста лесно за достигане от централните пътища на България (трябва само да стигнете до гордостта на Бъки – Евгени Бакърджиев, в Търново и от там да гоните пътя за Стара Загора). Иначе последните 1- години се минава през Трявна. Което удължава пътя на близо час и половина по разбити пътища….Та – като си планувахме да тръгваме прачетохме в медиите, че Хаинбоаз ще бъде отворен на 1-ви август. На 1-ви август в новините съобщиха, че ще го отворят на 6-ти август. Местната клюка по радиостанц;ията на таксиджиите донася, че се отложило откриването щото Бойко Борисов имал ангажимент на 1-ви (не коментирам, само го подочух). Как да е. Примирихме се. По разбитите пътища и на отиване и на връщане. В последствие разбрах, че откриването още веднъж се отложило….ама не знам по каква причина.

Много се надявам с откриването на пътя и водени от желание да капитализират инвестициите си, бзнесмените да почнат да оправят курорта. Или поне да препродадат на такива, дето ще имат туристически нюх. Надам се до няколко лета да се върне живеца на селото  ама….с тая финансова криза един Господ знае….

Вонеща вода всъщност е един от многото умишлено “убити” курорти. Като Сепарева баня, както беше Хисаря и Велинград

Пристигнахме компанията, настанихме се в базата на ЕОН и четири дена само ядохме, пихме и се веселихме! Два от хотелите работеха, та успяхме и малко планински тен да понатрупаме.

На 6-ти пристигнахме във Варна – там трябваше по план да прекараме една седмица. Но плановете са за това, да се променят. Във Варна се беше изсипала цялата държава (да спи по родата – щото е криза). Кола връз кола, човек връз човек. И за капак – всяка втора улица разкопана или в ремонт, половината тротоари по центъра преградени заради “Опасност от падащи сгради”. Какво по – подходящо време да се правят инфраструктурни ремонти от разгара на сезона! Таман цялото гражданство да види, че се работи. Евала на кмета! Така се печелят три поредни мандата! Малко отметка. Чудя се кой и с какъв акъл е определил Варна за най-доброто място за живеене???!!!! Няма къораво паркомясто, всички ходят по шосето, щото тротоарите са заети от коли, улиците са дупка до дупка, половината център всеки момент ще се срути (щото половината са стари и неподдържани сгради)…..Целия този шок и ужас ми дойде в повече и честно – щях да получа удар след двата дни, които прекарахме там! Та моя мъж се разрови из интернет и намери квартира в Созопол – на 3 мин. от плажа и с изглед към морето (по изрично мое истерично настояване). Ами така де – нали сме на почивка!

От Варна снимки нямам. стигат ми неприятните емоции.

На 7-ми прибрахме кумата от Гарата и потеглихме да дирим къща за гости “Калина” в центъра на новия град на Созопол. Пътъом се отбихме през Керфур – Бургас. Супер магазин. Напълнихме дисагите с напитки да подсигурим плажа, купихме си жълт лак за нокти, заредихме колата и – следваща спирка

СОЗОПОЛ!

Най-после нещата си дойдоха на мястото. Чудесна къща, огромна веранда и невероятна гледка към Харманите, прилична цена на вечер, разбрани хазяи. Нейде по средата на почивката разбрах, че всъщност снахата на собствениците е търновка, а на всичкото отгоре и начална учителка. Друго си е да си при свои! Цяла седмица – карти, мента, джин, тоник, ананасов сок, опъване на кълка по плажа. КЕФ!

Сега един полезен съвет за всички плажуващи – непрофесионалисти: най-ценната вещ е хладилната чанта. Ние миналата година си купихме. Омърморах света, че дадохме близо 80 лева с ледниците, но тази ни инвестиция към настоящия момент се е изплатила многократно! Всеки ден си носихме мента и бира и си бъркахме коктейли. Мента със сок ананас е супер освежаваща комбинация (аз иначе ни мента пия, ни ананасов сок), а да имаш винаги студена бира под ръка си е блаженство в 40-градусовите жеги. Малко много ми звъняха служебно, но след третата мента вече не обръщах много много внимание.

В Созопол нямаше как да не посетим Обект 8 от Стоте Национални туристически обекта – Археологическия музей. Там има много интересна сбирка от съдове от гръцко време. Макар и малка – наистина е уникална за България. Божидар Димитров – историк и археолог, а понастоящем и министър без портфейл, е созополчанин. Направи ми впечатление диаметрално противоположните оценки за него от местните. От осанна до разпни го. Аз не мога да давам оценка за това какво е дал или пък окрал от Созопол, но за мен той е един изключително ерудиран специалист. Та защо споменах Божидар Димитров – в Музея гостуваше част от изложба на предмети и снимки от управлението на Тодор Живков – подаръци, правени му от политици от световна величина, подаръци, които изразяват нещо специфично за родината им. Т.напр. Тадж Махал от Слонова кост, диамантен шах и т.н. От музея ни казаха, че тази експозиция е една малка част от изложбата, а е изложена в Созопол със съдействието на Б. Димитров. Самата изложба е в Правец – в историческия музей. Планувам да отида да я видя, защото наистина е уникално интересна и възпитателна.

Като казах възпитателна….Както се бяхме захласнали по снимките и предметите, покрай нас премина един татко с малко дете, на 7-8 годинки. Детето попита “Какви са тези предмети и снимки” и поиска да се поспре, а татко му нервно го издърпа полу-на-бегом, защото “това не е нищо интересно. някаква чуждестранна изложба”. Бих го оправдала, че не е разбрал, ако не беше лика на Тодор Живков от всяка снимка и няколко порцеланови вази…..Съжалявам децата на родители, за които миналото е “нищо интересно”. като не знаят какво е било миналото им, как ще си изградят успешно бъдеще…Отрицанието е най-вредното поведение, което може да се предприеме.

Ами – това беше нашата почивка….Наложи се да я прекъснем няколко дни преди официалният й финал, но пък – всяко зло, за добро. а и нали плановете са за това – да се променят!

Сега ни предстои голяма обиколка: Обекти 83, 84, 85, 86 (Смолянска област) и Обект 25 – Перперикон. Чакам с нетърпение!

Или “Кратък наръчник за пишман туристи”

Мдам, останаха ни вече само най-трудните за покоряване обекти или такива, които са много далеч  трябва специално да ги навестиш (някои биха казали “на майната си”, но не са прави!)

И така – това лято ще посещаваме планини и върхове, и ако случайно наминаваме – от далечните обекти. Тъй като ходенето по планини е много рисково и изисква специфична подготовка, смятам мога да споделя ценен опит!

И така – първа фаза “Подготвителна”. Посока: 7-те  Рилски езера

Първа и най-важна задача – да логализираме къде се намират и да подберем маршрута. До Паничище. А паничище е до Сепарева баня, а тя пък – до Дупница. И така – от София се хваща международен път Е79, а за по-непросветените София – Кулата, през изхода за Перник. Много е важно на Дупница да се отклоните за Пловдив, Боровец, Самоков (отклонението е едно – точно след ОМВ). Ако се объркате – хващате пътя покрай Актавис! За Сапарева баня – има табела.

Втора, също толкова важна задача – “Къде ще спим?”. Мдам. В Паничище има няколко хотела, за които мога да кажа, че поддържат доста солидни цени за летния сезон. пък и там само ще се преспива, така че в тази криза не е удачно да се харчат безсмислено пари. Втори вариант – в някоя хижа. В интернет излизат няколко хижи. Не ги препоръчвам, после ще обясня защо. Варианта, който ние избрахме е да спим в Сапарева баня, на квартира (квартири Уют, 35 лева стаята на вечер)

Трета задача от ключова важност – “Какно ще е времето”. Едно време татко казваже, че прогнозата за времето в България е “тема за свободно съчинение”, но все пак – ние гледахме от Синоптик.бг, където има и С. баня дори (http://www.sinoptik.bg/?lid=100727441).

И така. Тръгнахме. Аз, Маслинчо, кумата и свеки. Петък вечерта пристигнахме в С. баня. Село, в което по нищо не си личи, че нявга в недалечното соц. минало е било проспериращ курорт. На няколко пъти Маслинчо спира да пита за улица “Парка”, което предизвикваше недоумение у местните, докато не сменихме тактиката “Гейзера”. Та това е нещо като центъра на С.баня, и там е и нашата Уют-на квартира. А до нея – кръчмата. С певица!

Втора фаза – “Екипировка”

Най-сложната за изпълнение, тъй като винаги нещо се забравя. И така:

Дрехи: тениска (2 броя, за преобличане като се изпотиш), дебела блуза, ватирана, яке – за предпочитане непромокаемо, ако има възможност и дъждобран. Туристически обувки, поне два чифта чорапи, шапка или кърпа за глава.

Храна: ние взехме две петала Горнооряховси суджук, пакетирани сирена, хляб, домати, краставици и пастет. Супер важно е да се вземе сладко, в по-голямо количество.

Медицински неща: аспирин, бинт, лепенки….

Допълнително: слънцезащитно масло за лице, фенерче, сопа.

Не че не може и без тези неща, но все пак е нужно да си подготвен, ако случайно нещо се случи и се наложи да замръкнеш в гората.

Трета фаза: Същинска (т.е. покоряването на целта).

Много е важно предишния ден (вечер) да не сте прекалили с пиенето на спиртни напитки в големи количества. Ние това правило го спазихме.

Поради особеностите на планината, характеризиращи се с много силно променливо време е от ключово значение да се тръгне рано. Ние стартирахме в 8.00 в посока Паничище, хижа Пионер от където се взема лифта (общо около 15 км.). Пътят е прекрасен! нов асвалт, маркировка, парко-места (охраняеми) точно под лифта. Срещу 15 лева на човек в двете посоки си спестихме около 2 часа катерене до х. Рилски езера. Лифтът работи от 8.00 до 20.00 в летния сезон!

Хижа 7-те езера е точката, от която стартират двата маршрута. В хижата може и да се спи, като са хвърлени много усилия по реновирането й, и бих казала, че е доста комфортна. Апартамент за 4-ма е 150 лева, двойна стая – 90. За 15 лева на човек може да се спи в туристическа спалня с 18 легла и общ санитарен възел. Ние за толкова спим в С.баня в Уют-ната ни квартирка, двойна стая със спалня, санитарен възел и топла вода 🙂

Има два маршрута към езерата – единия е “край езерата”, другия “по билото”. Тръгваш по единия, връщаш се по другия. Ние подехме по билото. Има доста голямо изкачване, което бая ни озори, но пък гледката към 3 от езерата е прекрасна!

Първите три езера са “Долното”, “Рибното” и “Трилистника”. Докато се излезне на “равното” има към два часа ходене. Не е трудно, стига да се върви бавно. Даже ние се движихме с една глупа с два хлапета на по 3-4 години. минава се през поляната на Дъновистите и веднага след това са другите две езера – “Бъбрека” и “Близнаците”.  От там започва и снега. Т.е. то си е като ледник. много много твърд сняг.

Най-красивото езеро – “Окото” е след това. Нанагорнише, по каманаци….изобщо, много труден маршрут. Ние естествено – право нагоре. Свеки остана по-назад, но и тя успя. Какво беше разочарованието ни, като стигнахме до езерото – все още леда не се беше разтопил и все още езерото беше много замърсено. А и почна да става студено и да пада мъгла….Това в 13.00. Веднага поехме нагоре към последното езеро – “Сълзата”, от което се виждат всички езера. На 2700 метра височина.

Невероятно красота, и същевременно силен вятър и спускаща се мъгла. Айде наобратно. Слизането винаги е по-трудно от катеренето. А когато си и с педикюр е доста болезнено. На окото се отървах от него :). Спряхме на бъбрека, разпънахме дисагите, измихме доматите и краставиците в езерото и здраво похапнахме (Горнооряховски суджук от Еленските майстори е ВЪРХЪ!). И айде наобратно по другия път край езерата. Този път е много по труден, просто защото е супер каменист. Направо зверски ти се подбиват краката…. По този път е и другата хижа, в която може да се спи – Седемте езера (на Рибното езеро). Има и още една, но така и не й разбрахме името, а е и много малка. Хижа Седемте езера е доста мизерна. Съдя по външната тоалетна, до която не можеше да се припари от смряд и мухи……

(тази хижа не я знам коя е)                         (х. Седемте езера )

Пътя на връщане е също около 2 часа. Особено ако са надвиснали облаци и всеки миг ще завали. Към 4 вече закапа, пийнахме по едно безалкохолно в х. Рилски езера и айде на обратно с лифта. В 9 бяхме по леглата. Гроги.

В деня за прибиране решихме да минем през Кюстендил, да навестим обект 26: Художествената галерия на Владимир димитров – Майстора и Къщата – музей на Димитър Пешев. И двете са на центъра. В галерията има доста картини, но ни една от тях не е от известните ни от учебниците. Все пак Майстора има доста специфичен стил и в един момент започва да ти се струва, че всички картини си ги виждал. Както кумата каза, гледяйки две картини с имена и на двете  “Слънчогледи”: “Все едно играем на Открийте 10-те разлики”….

Димитър Пешев е известен с това, че е допринесъл в най-голяма степен за спасяването на българските евреи от депортиране през 1943 година. Къщата не е неговата родна, а точно копие на нея, и е съградена изцяло с дарения от еврейски семества и държавата Израел. Ако имате време – може да прочетете историята му на кратко. От това си посещение разбрах нещо много страшно: Когато се приема Закона за защита на нацията (на база на който е съставен план за депортиране на над 60 000 български евреи) срещу него се обявява цялата прогрезивна българска общност – Църквата, съюзът на адвокатите, съюзът на лекарите и т.н.. В защита на закона освен настоящи и бивши военни се обявява и ……БЪЛГАРСКИЯ СТУДЕНТСКИ СЪЮЗ!

така приключи нашето малко пътешествие. От Кюстендил си взехме невероятни череши – директо от градината.

Не се разминахме и без инциденти де – на Маслинчо му съставиха акт за шофиране с превишена скорост и му взеха талона. сега е в лошо настроение. А пък аз хапвам череши…….

Windows Live Spaces

Както е известно от предишни писания аз и Маслинчо сме велики туристи. Купихме си през 2006 г. книжката със 100-те национални обекта и тръгнахме да ги разглеждаме. Към 66-я установихме, че сме минали почти всичко, коеуто може да се обиколи с кола и 3 минути пеша, и ни остават още няколко, преди сериозните (дето искат ходене).

Обект 39. Ждрелото на р. Ерма.  (обл. Перник). Първо да си кажа, че нивга не бях чувала, че в България има такава река. Явно не е много известна и определено няма принос към световното захранване на океани и морета….НО – има национално значение! Та въпросния обект се намира на около 50 км от Перник в посока границата със Сърбия. То на изток от Перник нищо няма, та затова явно са го направили национален обект – барем вземат някакви будали да стигнат до там. Нищо впечатляващо. Две скали и между тях речица. Буклуци навсякъде. И един тунел. На мене Трън нищо не ми говореше, ача мъжа ми се сети, че е известен с някакъв педофил дето на моста убил едни деца и после се гръмнал. Същия тоя мост беше в ремонт. И там обаче открих нещо интересно!

Тази снимка е еманацията на участта, сполетяла културните институции на малките градове от татово време та до наши дни. Правена е в гр. Трън. Очевидно някога сградата е била Кино "Христо Смирненски", преживява упадъка на кризата от 90-те, като става "Кафе-клуб Демокрация", вероятно стопанисвана от хората на тогавашната управляваща партия. Началото на 21-ви отново следва упадък, в резултат на упадъка и на съответното политическо-спонсорско движение. Някъде в началото на 2003, въодушевен от обещанията за оправяне за 800 дни местен предприемач я превръща в магазин "Дрехи-Обувки". В момента сградата е изоставена. А последният й собственик е емигрирал в Италия…..

Обект 78. Манастир 7-те престола. неделя, 22 септември, национален празник. Караме по главния път. Разбирай магистралата, отбивката за Ботевград и пътя за Враца. Село Ребърково – отбивката. Искърското дефиле, Елисейна. Път за една кола, асвалтиран…..В тоя манастир има много голяма туристическа част – спалня. Стаи с по 2-3-4 легла. Чудно място да се напиеш до безпаметност. Готина кръчма, котин пейзаж, готини ливади. За два часа някъде – интересно (то като си бил толкова път остава и да е за по-малко). Аз като виден историк тоя манастир не го бях чувала да има някакъв съществен принос в нашата история. Ама – национален обект.

Пътя на обратно към София ни изкара боба с наденицата, дето хапнахме….

Обекти 58 (НИМ) и 68 (Национален археологически институт с музей при БАН). 28 септември. последната неделя на месеца. Тези два особено забележителни обекта са безплатни. Иначе – 10 лева на човек за посещение.

НИМ. Цялата българска история се помещава на 2 етажа (даже полуетажа). Много разхвърляно, крайно несистематично. За един чужденец, намерил верния път до Бояна едва ли ще му стане ясна нашата славна и велика история. Помещаваща се в 7-8 зали. То в НИМ  няма какво толкова да се види освен История славянобългарска – оригинала (оргиналдъто). Ама в момента не е ясно къде е таз велика творба. Според рецепционистката – в момента гласят нова изложба, та са я прибрали, щото ще се включва в тая новата изложба. Маслинчо се отегчи на около 10-тата минута и поседна да почине, обаче аз стрикто разглеждах и четях. Нищо от това, което видях не ме накара да се почувствам, че съм горда, че съм българка. постно, грозно….

Арх. музей. Туй нещо на пъпа на София има две зали. Една голяма – с расни каманаци, и една по-малка отделена на траките. Там си заслужава да видиш едно нещо – маската на Терез, дето проф. Китов (бог да го прости) я изрови. Ама и нея я нямаше. заминала на изложба. Всичко друго е една обичайна картинка по музеите. Набързо разгледахме експонатите и поехме към Джимис.

Дали заради безплатния ден, дали заради “нищото” за показване, но за нас с Маслинчо това беше просто отбиване на номер. Само за сведение – цената за нормално посещение в НИМ и Арх. музей е общо 20 мева, по 10 за двете на човек. Цената за посещение на Лувъра е 8 евро на човек. Там два дена не ти стигат…..