Feeds:
Публикации
Коментари

„Тури му една ай-сиктир манджа“. Така казваше от време на време майка ми. Веднъж сериозно си поговорихме, какво значи това. Била съм на 10-11 години. Та, „ай-сиктир манджа“ правилото, така както съм запомнила от нея и от тогава насетне го прилагам във важни ситуации, е да отсея важните от неважните неща, по-важните от по-малко важните, критичните от важните. И да направя правилен избор. До сега това правило не ме е подлъгвало.

Средата на октомври се връща дъщерята от училище и ми казва: „Днес ми писаха двойка по музика. Защото госпожата ме посочи да пея песен пред класа, а пък аз пея фалшиво и ме беше срам. И отказах“. Факт. Дъщерята пее фалшиво, и дори да наема частен преподавател от Софийската опера нищо не може да промени факта, че слон е стъпал на ушите. „Тури му една ай-сиктир манджа“. И предадох знанието на наследницата.

Днес детето отново учи онлайн. И аз съм една безкрайно удовлетворена майка, предвид обстоятелствата. Защото година по-рано най-сетне разбрах на кое да туря една ай-сиктир манджа и къде да натискам.

А в началното образование е лесно. Има точно две неща, които трябва да се научат:

  • Да разбират какво четат. Не просто да четат.
  • Да научат простите математически действия: събиране, изваждане, умножение и деление.

Тези две фундаментални знания за мен са ключови да не се изпуснат, всичко останало може да се навакса или компенсира.

Това няма как да се случи само в училище. Ако родителите не се ангажират и се чака само на госпожата в клас и в занималнята, много е вероятно точно тези фундаментални знания да се пропуснат. И за това има преки доказателства: 47% от 15-годишните са функционално неграмотните според данни на ПИЗА от 2018. Според мен – защото е изпуснат точно 1-4 клас.

Кога за пръв път осъзнах колко е сериозен въпросът за функционалната грамотност на детето ми? Беше началото на трети клас. До тогава не се бях притеснявала особено: валят звездички и похвали по всичко в електронния дневник. Трети клас обаче в математиката се въвеждат текстовите задачи….и така проверявайки едно домашно при сгрешена текстова задача се втрещих. Накарах да се прочете веднъж, втори път. Да се разпише модела: дадено, търси се, решение. Тогава разбрах, че детето чете гладко, но не разбира какво е прочело. Спрях я от занималня моментално. И почнахме в къщи: чете нещо, разказва ми го (това е полезно умение, защото в един момент идват разказвателните предмети). Четем, изговаряме и разписваме текстови задачи. Месеци наред. После дойде онлайн обучението. За нас си беше глътка въздух. „Ай-сиктир манджа“ на всичко без математиката и българския. Безотговорно? Не и за мен. Всички останали предмети се доразвиват нагоре в училище или могат да бъдат компенсирани.

И така, сега пак се учи онлайн. Неясно до кога. Естествено, че искам детето ми да ходи на училище, но предвид обстоятелствата това не е възможно. И понеже нямам свръх очаквания към началното образование, викам неволята и заедно учим. По математика и български. Има време да научи какви овошки и животни се отглеждат в Преходната област.

Послепис: пети клас влизат в мелачката на матурите. Борба за оценки, всеки учител с убеждението, че предметът му е най-важен, Ашур Банипал……Без четене с разбиране и основните математически действия, потъването в черната дупка е неизбежно.

Послепис 2: 100 процента ще контрира много набори, че те всичко са си научили в училище. Така е, но във времето, в което аз бях ученичка нямаше толкова много отвличащи вниманието технологии. Даже телевизорът ни беше черно-бял. Средата е много, много различна.

Послепис 3: по-малкия наследник се учи да пише, рисува и апликира.

Ще ви разкажа една реална история. Но първо, защо? Защото от началото на седмицата пускам в личния си профил във Фейсбук снимки как моята дъщеря се обучава електронно. От тогава до днес получавам коментари от типа: ами то е така, защото ти си там. Това не е вярно. Но нека да започна с историята.

През 2017 година моята дъщеря не беше приета в нито едно училище по район на първо класиране. Аз имах три изисквания: да е на пеша разстояние, да е основно училище, да е едносменно. Подадохме документи и в 122 ОУ. Не в нашия район, но на пеша разстояние.

Бързата ми справка към 2017 г. показа, че това е училището, в което се е снимал филмът „Войната на таралежите“, че някога е било експериментално за проф. Лозанов за обучение по методите на  сугестопедията, викат му “стъкленото”. Също така разбрах от bg-mama, че е доста позападнало и от не-предпочитаните училища. Но пък отговаряше на трите мои условия. Приеха дъщерята там може би точно защото беше от непредпочитаните.

Аз по принцип съм активен човек, обичам да помагам. През първата година влезнах в настоятелството, опознахме се с другите родителски активи, установихме връзка с Обществения съвет. Оказах се права в трите ми изисквания: детето беше спокойно и ходеше (и все още ходи) с много голям интерес на училище.

През 2018 г. имаше конкурс за директор. Нашият председател на обществения съвет също беше в комисията (така е по закон). Събрахме се, обмислихме и родителите се съгласихме, че той ще зададе на всички кандидати един единствен въпрос: Как ще въведе новите технологии в учебния процес? Вечерта нашият председател ни потвърди, че според него са избрали най-подготвеният кандидат и единственият, дал структуриран отговор на въпроса на родителите.

И така нашето училище през юли 2018 се пое от г-жа Ивета Германова. Никога не съм обсъждала с г-жа Германова стратегията за ИТ на 122ро училище. Не ми е работа. Аз като родител трябва да вярвам на ръководството и на учителите и да им помагам там, където ми поискат помощ. Това са мои принципи. Акъл давам, само ако ми поискат.

Към юли 2018 в училището имаше един компютърен кабинет с 15 работни места. Тук таме някой учител имаше лаптоп, закупен от родителския актив, или пък личен.

Една от първите задачи беше да се осигурят служебни лаптопи за всички учители. Училището е малко, делегирания бюджет не може да покрие такъв разход. За това г-жа Германова направи единственото възможно: обърна се официално с молба за дарение към ИТ асоциациите, дори и на използвана техника. Три месеца по-късно всички учители имаха служебни лаптопи, макар и втора употреба.

Въведохме платформа Microsoft Office 365 Education. Tук аз помогнах технически, разбираемо е. Но след това продължиха сами. Постепенно, за около година, обучаваха учителите.

А сега за учителите. Не знам точно това как се е случило, но от учебна 2018 при нас се появи едно младо момче. Току що завършило математика и информатика във ФМИ – Наско. Той започна да оказва подкрепа на учителите. Честно, нямам представа г-жа Германова как го задържа това момче, тя си знае. Нямам представа и как от учебна 2019 се появиха нови двама млади учители, току що завършили математика и информатика във ФМИ.

През зимата на 2019 година екипът на г-жа Германова се подсили с назначаването на г-жа Ирена Филипова като помощник директор. Г-жа Филипова пое оперативно обучението и квалификацията. И 122ро е залято от оферти за обучения с кредити. Всяко предложение се гледаше много внимателно и се преценяваше дали да се поиска финансиране. Според това дали то ще отговори на нуждите на училището. Нашите учители НЕ ПРЕМИНАХА така популярните обучения за работа с облачни технологии (54 одобрени от МОН програми за квалификации има към този момент!!!). Обученията за работа с облачни технологии, в случая на 122ро Microsoft Office 365 минаха по вътрешна квалификация – учители обучаваха учители. Отделно от това, което мярках през профила на училището, са имали обучение за KHAN Academy, Mozabook, може би и други, но съм ги пропуснала. Направиха и онлайн обучение как се работи с Teams – лектор беше учител от училище във Видин, където вече се използва. Това последното безплатно и доброволно. Г-жа Филипова грееше от радост, че са се включили след работно време всички учители.

И така, когато стана ясно че ще има извънредно положение, че ще се преминава към електронно обучение, нашето училище беше готово. Да, събота и неделя работи ИТ екипът (г-жа Филипова и тримата ни млади учители) денонощно. Аз помогнах само на родителите на децата в моя клас. По точно на двама. Останалите 21 се справиха сами. Първите два дни имаше, разбира се, стъпки накриво. То няма и как. Помогнах и на нашата класна. На ден трети в нашия клас всичко вървеше безпроблемно. Гледам от профилите на други родители, че и при тях е така. Отчет от ръководството не съм искала. Не ми е работа.

Нямам представа дали 122 ОУ “Николай Лилиев” има стратегия за дигитализация. От това което ви изписах по всичко личи, че има.

И така. Надявам се историята да ви е харесала и да сте си извадили поука какво е важно да се случи първо, за да се случи второ, за да се случи трето и колелото да се завърти. Това не става за 5 дни. И не се прави от един човек.

Моите благодарности на родител отиват за ръководството и за учителите ни. Аз съм един спокоен родител. Колко от вас са като мен?

п.с. Мислех първата ми история за 122 ОУ да е за това, че сме Иновативно училище, че имаме разработени програми по роботика за 1-4 клас, за роботите ни, за радостта на учениците ни като работят в тези часове…..по нататък

DSC_7548 Името е от миналото, вече е само Школа№9. Но училището е живо и в настоящето.

За него ми разказа един фотограф, съвсем случайно както обикновено се случва. Като разбра, че съм от България, каза че той е учил в българското училище. Но нима има българско училище в Ташкент, в Узбекистан? Така го наричат – защото е построено от българите. И така започва историята….

Рано сутринта на 26 април, 1966 година Ташкент е разлюлян от най-опустошителното земетресение в историята си – на практика целият център е сринат със земята, в това число и 181 образователни учреждения (училища и детски градини). Съветското правителство мобилизира целия ресурс на републиките и братските държави, за да изгради отново града. По това време, както и днес Ташкент е побратимен с град Хасково. Жителите на Хасково събират средства, с които започва изграждането на училище: училище номер 9. Намира се в Центъра: C-6, зад Казакстанския Киноцентър.

Сградата е проектирана от двама архитекти: Добрина Желева и Васил Янков. Проектът може да се види тук: http://zheleva-martins.com/wp-content/uploads/2010/08/U4ilichte-Tachkent1.jpg

U4ilichte-Tachkent1    Shkola9

Отваря врати през 1970 година, за 1060 ученика. Училището е назовано “Георги Димитров”, а в двора е поставен и паметник на Патрона. Според моя “информатор” на откриването е присъствал и Тодор Живков, който е посадил дърво – дъб. Е днес паметникът вече го няма, но дървото е там.

DSC_7536

От много оскъдната информация в интернет, която се потвържада от моите собствени наблюдения – училището се е отличавало с иновативен дизайн, по своята архитектура е едно от най-добрите в УзССР и по съветско време там са водени много чуждестранни делегации. Една от стените във вътрешния двор на училището е украсена с пано, символизиращо български народни мотиви. В този вътрешен двор днес се водят часовете по безопасност на движението.

Както ми каза помощник директорката, училището се нуждае от ремонт. Но не са правени никакви реконструкции по сградата. Днес там учат малко над 550 ученика до девети клас, като усилено се изучава музика.

Днес, посадените дървета при откриването му, са порастнали и хвърлят тежка сянка в горещите дни. Всичко е много зелено.

Поможник директорката беше така добра да ме покани утре на музикално тържество!

 

Всеки подхожда към дадена ситуация с някакви очаквания – позитивни, негативни, неинтересуващи. За пътуването ми към Копенхаген подходих със следните очаквания: че ще е студено, че ще е тъмно, че ще е скъпо и общо взето – скука. Разбира се, очакванията ми бяха формирани на база кратки проучвания в интернет за прогнозата за времето, цената на таксито ми от хотела и нахождението му, което си го представях като ХолидейИн в нашия бизнес парк (никой не може да избяга от рамките, които сам си поставя. Особено като прочете, че има и МОЛ…). Добре поне, че има директен полет, на Уиз.

Към 22 часа прегладнели пристигнахме в нашия хотел. Е, не бяхме в бизнес парк, а в квартал на Копенхаген (както първоначално изглеждаше). Ще споделя коментар от мой спътник: Ами то Копенхаген като Габрово – по това време на денонощието няма жива душа по улиците. Оказа се, че няма и къде да ядем, от рецепция ни насочиха към SevenEleven, нещо като мини супермаркети, които единствени работели 24 часа. Или към пицария на Гарата, но не бяха сигурни дали работи по това време. Потвърдиха се първоначалните ми очаквания – за нашия стандарт е много скъпо. Бутилка 500 минерална вода в същия този супермаркет беше около 15 крони (3.50 лева), почти колкото кенче Тубург.

Настъпи следващият ден и се отправихме на опознавателна разходка – без особен ентусиазъм, особено като ти вземат 48 крони за влакчето до центъра (малко над 12 лева), който е на 15 минути.

В самият Копенхаген обаче нещата коренно се променят – мога да кажа, че за първи път съм на място, да което съм чела, но никога не съм вярвала, че наистина съществува. Коли почти няма. Но има много колела. Паркинги за колела, пътища за колела (изобщо няма място за сравнение и с най-съвременните велоалеи в България), светофари за колела, вагони за колела и много хора на колела. Това е основният им начин на придвижване и няма нищо странно да видиш жена с официален костюм и токчета, която нахлува маратонките, мята се на колелото и тръгва. Липсата на коли коренно променя самата атмосфера на града – тих, спокоен и много чист. Няма го напрежението на изнервени хора, които се бутат за да достигнат до крайната цел, изнервени от дълго висене в задръстване и след това търсене на заветното паркомясто. Въздухът е свеж, а характерният шум на мотори, част от ежедневието ни дразнещо чак липсва. Това е нещото, което най-много ме впечатли. Замислих се, попрочетох, разказаха ми: Копенхаген бил много подходящ за велосипеди, тъй като е равен град. Но самата инфраструктура на града така е правена, че налагането на алтернативен транспорт се е случило по начин, който е удобен, сигурен и предпочитан. Разбира се, местната власт се е намесила, като чрез механизма на данъците е направила притежанието на кола лукс. В Копенхаген има над 200 места, от където можеш да си наемеш колело, а повечето хотели го предлагат като безплатна услуга. Освен това има всякакви видове велосипеди, включително и такива, в които да возиш две деца.

При полудневната ни разходка успяхме да видим Малката русалка, шарените къщи, парка Тиволи (отвън само), както и открих че Копенхаген също си има Пишльо, уви не толкова популярен като брюкселския.

Ето и допълнително впечатления:

В стандартните им супермаркети (тип Била) всъщност цените не са толкова шокиращи. И има всичко от което един турист откривател се нуждае.

Паркът Тиволи е бил примерът за увеселителен парк, по който Уолт Дисни е проектирал Disney World. Видяхме го само отвън, но определено е мястото, което искам да посетя с децата скоро. Намира се в самият център на града.

Копенхаген е родното място на Малката русалка от приказката на Ханс Кристиян Андерсен и е увековечена с прекрасна статуя на брега на морето, замечтано загледана в далечината, чакаща своя принц. Една от най-големите забележителности на града и едно от малкото места, на които се продават сувенири.

Шарените къщи, или Нюхаун, са като картичка – прекрасни и зареждащи със силно положителна енергия. Няма начин да не сте ги виждали. Не може да се опише – трябва да се преживее.

Много от интересните места не успях да видя, поради липса на време – Експериментариумът, Зоологическата градина, Вятърните мелници, Замъкът и картинната галерия, музеят на Бирата. За това вече планирам посещение с децата.

Според вече далеч по-задълбочените ми проучвания, най-подходящото време е юни и август, през AirBNB се намират добри предложения за големи семейства, ако се разтърсиш из интернет има много комбинирани предложения за туристи, които значително намаляват цената на посещения по забележителности. Има влак от летището до центъра. И разбира се – има директен полет! 2 часа и половина. И както сами се хвалят – градският им транспорт е толкова добре уреден, че където и да се намирате винаги имате влак/метро/автобус на до 500 метра.

Ето и един интересен факт, който два дни ни хвърли в чуденка: бира и безалкохолно се продават в кенчета, само минералната вода е в пластмасови бутилки. Та на кенчетата има един странен знак. На втория ден установихме, че ни вземат една крона допълнително (25 стотинки) като си купим кенче. Попитахме защо, и какво се оказа: за да се насърчи рециклирането, всяка покупка на кенче се оскъпява, като след като се изконсумира, празното кенче може да се върне в специални машини, които съответно възстановяват парите. Ха сега си представете какъв положителен ефект би имала подобна мярка върху тукашните „гуменки“ (всякакъв вид течности в 0.5 до 3 литра пластмасови бутилки). А сега си отговорете защо няма да се случи.

Вместо заключение:

Знаете популярният лаф, който използваме при сравнения: И срещу нас да бягат, пак скоро няма да ги стигнем. Това не важи за Копенхаген (а вероятно и за Дания). Просто бягаме на различни стадиони. На различни писти. Все едно ние бягаме на новопостроения стадион в покрайнините на Шкорпиловци – нов е, чист е, но не е пригоден за постигане на рекорди, само за поддържане на форма, от време на време. Освен това като е строен последното, за което се е мислило е – има ли нужда от тоя стадион, точно там……

 

 

Последните две години съм изчела доста материали относно резултатите на 15-годишните на международното изследване PISA. Чела съм както официалните доклади, така и безбройните коментари на експерти по медиите. Според мен трябва да има някаква обективна причина за спадащото представяне на българчетата. И ще ме прощавате, ама наистина обективна, а не субективни твърдения от типа: много е натоварен материала, учениците не учат, учителите лошо преподават и т.н. Последно през почивните национални празници прочетох последния доклад: Students, Computers and Learning: Making the Connection, който анализира резултатите от последното PISA изследване (2012) на държавите, които са направили паралелно компютърно тестване на учениците по математика и четене. България не е от тези държави. Както и много други.

Покрай коментарите, които прочетох отново ми изпъкна изводът, че българските ученици изостават спрямо своите съученици в първите места на класацията, с около 2 години. От известно време в мен започва да се оформя една теза, която се надявам да мога да докажа, а именно – не учениците са тъпи, не учителите са изостанали, ами просто учебното време в България, спрямо учебното време в държавите от топ позициите, е по кратко. С други думи – през една стандартна календарна година, учебното време в България е по-малко, благодарение на по-дългите ваканции. Натрупано това по кратко време през учебните години,  до които учениците навършват 15 години, съпоставено с техните съученици, определя и изоставането от приблизително две години учебен процес.

В опит да потвърдя това мое за сега недоказано наблюдение, се обърнах към мой колега – Тодор Радев, който от години живее в Китай (4 от държавите, класирани в топ 10 са от този район, а именно: Macao-China, Chinese Taipei, Hong-Kong China, Shanghai China). Зададох му въпрос как е организирана там образователната система по отношение на ваканциите. И получих този отговор

“Здрасти Теодорче, общо взето картината е следната:

а) по закон децата трябва да са навършили 6 години към 31 август, за да тръгнат на училище. Има обаче такива, които тръгват и преди тази възраст и навършили вече 7 години. Решението кога да пуснат децата си на училище е на родителите и зависи също дали училището е съгласно да ги приеме (ако са по-малки). Средната възраст, при която китайчетата тръгват на училище в момента е 6 години и 7 месеца.

б) продължителността на учебната година също не е фиксирана точно, заради китайската нова година, която следва традиционния календар и винаги се пада на различни дати. Учебната година не се определя централно, а от местните комисии по образование. Това, което ти пращам е графика за миналата година в Пекин за началните и средни училища (може да си го преизчислиш в случай, че съм объркал някъде).

1 срок (1 септември 2014 – 1 февруари 2015): обща продължителност 22 седмици (110 работни дни, включително 5 празнични; 44 неработни дни) / реално учебно време 19 седмици
2 срок (2 март – 12 юли 2015): обща продължителност 19 седмици (95 работни дни, включително 3 празнични; 38 неработни дни) / реално учебно време 16 седмици

Цялата учебна година е продължила 52 седмици (общо) / 41 седмици (реално учебно време)

Зимна ваканция (2 февруари – 1 март 2015)
Лятна ваканция (3 юли – 31 август 2015)
Зимна и лятна ваканции: 11 седмици”

Признавам си,в началото не го направих, а трябваше да споделя с Тошко причината, поради която се интересувам от тази информация. Направих го на следващ етап и това е отговорът, който получих от него. Слагам го, защото мисля, че е съществен за разбирането на азиатската сила в четенето и математиката. А и дава повод за интересни мисли по повод частните уроци, уважението към учителите, отговорността на родителите….все едни такива актуални български теми.

“Теодорче,

Сега ще те отегча, защото китайското образование ми е слабост, особено покрай хлапето, което вече нагазва в дълбоките води

Картината е горе-долу следната. От това, което ми пишеш смятам, че Шанхай е взет като пример за обучението в Китай, а не само за града. Не знам обаче доколко точно Шанхай отразява съвременното китайско образование, че да се правят изводи за цялото китайско. Той е по-скоро пример за образованието в големите китайски градове, най-вече поради това, че образователният пазар там е един от най-конкурентните вероятно в световен план и с десетилетия, да не кажа столетие, пред огромната част от останалия китайски образователен сектор – има филиали на престижни чужди колежи, супер елитни училища и детски градини, частни школи и образователни центрове, в които преподават и много чужденци. В същото време има много богати родители, които хвърлят луди пари за образованието на децата си още от най-ранна възраст. Не мисля, че разликата в продължителността на ваканциите в България и Китай е толкова голяма, но през учебно време китайчетата са доста по-натоварени, включително с извънкласни занимания, които заемат много важна част в живота им (за средната класа, за която споменах). Освен това родителите в Китай контролират в много по-голяма степен всичко, свързано с образованието на децата им, отколкото българските. Принуждават ги да ходят на разни школи, образователни центрове, за да си подобряват знанията – основно по английски, математика, йероглифи. Още от първи клас имат оценки, а след края на всяка година и изпит. До 6-ти клас тези изпити не са чак толкова важни, докато за влизане в гимназията има сериозен изпит. Предполагам вече сама се досещаш, че всичко това създава у китайчетата още от влизането им в училище представата за образованието като конкуренция, в която или си победител и пред теб се отварят повече възможности или си губещ и пропадаш по социалната стълбица. Когато говоря с тукашни родители и ги питам защо карат 5-6 годишни деца на курсове след училище, отговорът е един и същ – в училище не е достатъчно, за да бъдат наистина добри. Така че съзнателността и родителския контрол са една от големите причини за това китайчетата да са по-прилежни ученици и резултатите им да са по-добри.
На второ място, атмосферата в училищата е много по-различна от тази в България и в нормалните училища на Запад. Авторитетът на учителите е доста близък до това, което беше у нас по време на социализма, съответно дисциплината в клас и ефективността на обучителния процес. Китайските учители могат да бият и няма да бъдат съдени, макар че в големите градове това вече е много рядко (най-вече защото ще навреди на имиджа на училището) и ако се разчуе такава новина тя е в графата „скандал“. В същото време в китайската образователна система е сериозно застъпена етиката – още от детската градина децата имат такъв предмет, в който им се разясняват ценности като уважение към родителите и по-възрастните, към учителите, патриотизъм и т.н. Всичко това е изчистено от комунистическа идеология и се представя като традиционни китайски добродетели. В някои училища правят специални церемонии като едно време, с които децата да демонстрират уважение и благодарност на родителите си – като например им мият краката. Преди да се осъзнаят като отделни личности китайчетата са учени, че са част от някаква група – семейство, училище, град, нация и че „колективното“ винаги има приоритет над индивидуалното. Това пък ги прави по-контролируеми (включително самоконтрол), за разлика от тези на Запад и мисля, че има сериозно значение за ефективността на образователния процес (това което трябва да бъде научено). Ако на Запад в образованието се разчита на убеждението и предизвикването на интерес у децата с интересни методи на преподаване, в Китай се учи, защото така трябва и защото конкуренцията е огромна.
На трето място, за Китай, Япония и Южна Корея определено смятам (а и не само аз), че начинът, но който се учи е определящ за това децата да са по-добри по математика от тези на Запад, а не толкова натовареността. В Китай има тенденция да се идеализира западното образование и откакто съм тук има гласове, че китайското образование не създавало креативни личности, не развивало способностите на децата да мислят самостоятелно, а било догматично, закостеняло и се базирало на зубрене и заучаване на модели. Това действително е така, но ако за хуманитарните науки това не е добре, според мен именно този факт помага на китайчетата да се справят както с йероглифите, така и с математиката и точните науки по-добре от връстниците им на Запад. На пръв поглед йероглифите нямат връзка с математиката и изискват и развиват много добра визуална памет, но в действителност развиват и логическото мислене, защото в структурата им има много логика. По тази причина смятам, че логическото мислене, което е ключово за математиката, у китайчетата започва да се развива по-отрано на по-високо ниво, отколкото на Запад. Ако в нашите детски градини рисуват слънчица и дървета до 6 годишна възраст, китайчетата още от 3 години ги вкарват в разпознаването на йероглифи и докато тръгнат в първи клас много от тях вече знаят 300-400 йероглифа плюс латиницата, защото им трябва за транскрипция, и могат да четат елементарни книжки. В същото време развиват и логическо мислене. Когато станат на четири години в детските градини учат също елементарни математически действия – събиране, изваждане, умножение и деление. Любопитна подробност – на сина ми, който тази година беше в първа група от детската градина, при това най-обикновена, и е на 3 и половина, му дадоха вече сметало, от тези, които по мое време трябваше да носим в първи клас. Знае да брои до 30, познава цифрите до 10 като ги види, включително на китайски и арабските. И всичко това е дело на детската градина. Така че докато тръгнат в първи клас бекграунда на китайчетата по математика и логическото им мислене е вече доста по-солиден от този на западните деца.
И една друга техническа подробност за самия образователен процес, която мисля че също има значение за успеваемостта. Децата тук отиват на училище сутринта в 7:30-8:00 и приключват следобед в 15:00 часа. Повечето от тях обаче стоят в училищата и се подготвят за следващия ден още 2-3 часа – до 17:00-18:00, заради работещи родители.”

%d блогъра харесват това: