Feeds:
Публикации
Коментари

15 септември, 2018 г. Далаверов наблюдаваше отстрани. 1428 ученика чакаха в двора на Първа частна професионална гимназия по Автомобилен дизайн да започне новата учебната година. Въпреки оркестъра, развяващите се национален и европейски флаг и балонената украса, някак си не се усещаше тържественост – ни по отегченото поведение на учителите, ни в безизразните погледи на учениците. Само Далаверов празнуваше – днес започваше приватизацията на единствения неприватизиран сектор. Образователния. И както във всичко досега – той смяташе да спечели. Много.

Спомни си дългия път, който извървя последните две години. Спомни си как консултантите му предложиха да инвестира и да направи частно училище. Но не какво да е училище – а Професионална гимназия. И не къде да е, а в град Забравен (общински град в покрайнините на държавата, известен с най-много безработни и най-ниски доходи. Някои добавяха – и градът с най-голям процент малцинства, но Далаверов това не го интересуваше – той делеше хората на бедни и богати. Бедните го правеха богат, а богатите му отваряха вратите към бедните. Затворен цикъл). Точно преди две години Далаверов започна да смята и да развива бизнес плана си: 2300 лева на ученик, на година влизат директно в училището. На учебна година. Която си е на практика половин календарна, като извадиш ваканции – стандартни, дървени и грипни.

Приходи: 1400 ученика х 2300 лева = 3 милиона 220 хиляди лева кеш пара на полугодие.

Разходите – както много добре знаеше, зависят от много причини.

Имаше 2 важни фактора, за да станат тези пари реалност:

1. Да получи лиценз за частно училище от Министерството на образованието

2. Да намери ученици, които да се запишат и съответно държавната им субсидия (Единен разходен стандарт май беше) да започне да пълни сметката на Далаверов.

Първият въпрос се оказа доста труден за решаване. Отне му година и половина. Далаверов беше професионалист – по документи всичко докарваше идеално. Даже успя да се сдобие със Споразумения за сътрудничество с най-големия производител на дизайнерски камиомобили в Нубия, който беше готов веднага да отвори завод в град Забравен и да стартира дуално обучение. Намирането на ученици се оказа далеч по лесно, но пък много по ресурсоемко. Свърза се с местния бизнес лидер – той се съгласи да му съдейства, но срещу 100 лева на калпак годишно (разбирай записан ученик). Още по 100 лева на калпак годишно отиваха за семейството на ученика – 50 лева в началото и 50 лева в края на учебната година. Бързо се разчу из цялата община за тая жива далавера. Събраха се 1428 ученика. Повечето малки средни училища затвориха, поради липса на ученици. А и бяха държавни – т.е. не бяха гъвкави и бизнес ориентирани.

1428 х 2100 (нали 200 лева инвестираше на калпак) = 2 милиона 998 хиляди и 800 лева.

Паралелно организираше логистиката: взе на бартер от общината сградата на местната гимназия, санирана изцяло по европроект преди няколко години. Миналата година хлопна кепенците – няма желаещи да учат. Сключи договор да не променя предназначението за следващите 10 години и му я дадоха направо без пари – социален джойнт венчър по учебник….Нае съкратените учители, но само тия, дето се съгласиха да работят на половин щат. Имаше и такива, дето се съгласиха на 25% заетост. Тъй де – без пари хич не се живее! Само счетоводителя си докара от Столицата – знаеше, че този човек му е важен, за да върви бизнеса. За директор сложи някакъв местен тарикат – роднина на кмета, който вече 7ми мандат управлява. Не му трябваха излишни разправии.

Отначало се учуди, че никой от родителите на клиентите му не се поинтересува за образованието, за реализацията, за бъдеща професия и доходи. После сам намери отговора – хората толкова се бяха обезверили последните 25 години от несбъднати обещания. 100 лева – 50 в началото и 50 в края, и така 5 години подред, си бяха нещо реално. Така обичаше да работи Далаверов.

И така дойде 15 септември, 2018. Две години труд, увенчали се с успех. Далаверов вече кроеше планове да открие филиали на Първа частна професионална гимназия по автомобилен дизайн във всяка област. Трябваше да бърза. Конкуренцията вече го гонеше по петите.

Тази история е изцяло измислена. Тази история може би никога няма да се случи. Или пък може да се случи. Моето мнение е, че ако се приемат поправките, предвидени в настоящия Законопроект за предучилищното и училищното образование, според които ще се финансират частните училища – възможно е да се случи. Ако тази субсидия се равнява на размера на единния разходен стандарт за ученик – има много голяма вероятност да се случи. А аз не искам това. И смятам, че всеки български гражданин трябва всячески да се бори този сценарий дори да не започне да се развива.

Не искам никой да ме разбира погрешно. Аз не съм против държавата да подкрепя онези семейства, които са предпочели да изпратят децата си да учат в частни училища (не детски градини – там историята е друга). Родителите плащат данъци, с които респективно се финансира и държавното образование, чиито услуги те не потребяват, въпреки че финансират. Същевременно обаче не трябва да забравяме, че именно родителите са взели решение – ТЕ САМИ СА ВЗЕЛИ РЕШЕНИЕТО да не използват тези услуги. По ред причини, за които няма смисъл да гадаем какви са. Важното е, че те ДОБРОВОЛНО СА СЕ ОТКАЗАЛИ да използват определени услуги, предоставяни от държавата и финансирани от техните данъци.

Защо обаче държавата да овъзмездява този техен доброволен ОТКАЗ ОТ УСЛУГА в пълния размер, и то директно към бюджета на частното училище? Много по-добро решение е тези родители да бъдат компенсирани по няколко други механизма, като например:

1. Чрез данъчни облекчения, по модела на данъчните облекчения за млади семейства, които изплащат кредит за жилище: размерът на годишната такса за частното училище да се приспадне от данъчната им основа и така да се намалят данъците

2. Държавата да подпомогне частните училища, като оптимизира мрежата на държавните и отдава безвъзмездно неизползвания сграден фонд. Или на прост език – да обедини училища с по-малко ученици в едно, а празната сграда да се предостави за частно училище. Това решение е в ръцете на общините, ако сградния фонд е общински

3. Частните училища да бъдат включени като бенефициенти по Националните програми на МОН.

Моето мнение е, че държавата трябва да подпомага развитието на образователния сектор чрез конкретни мерки и политики, а не чрез наливане на пари на калпак. Кеш парата във всяка сфера автоматично довежда след себе си Далаверов и компания, които я опорочават и оглозгват. Ако някой се съмнява, че по горната история може да се случи – нека си припомни скорошната история за частното енерго, за замесените лица и къде са те в момента. Може би се оглеждат за поредния сектор, който да приватизират?

Днес – 04.08.2013 започна подготовката ми за изготвяне на докторска теза с работно заглавие “Измерване на ефекта от публичните и частни инвестиции върху представянето на учениците от средното образование  в областта на природните науки”. Докторантура към Стопански факултет на Софийски университет.

Съгласно предварително съгласуваният ми план за работа с научния ми ръководител доц. Албена Вуцова, трябва да измина следните стъпки:

1. Да подготвя аналитичната част

2. Да подготвя обзорната част – анализи на аналогичен проблем по света

3. Да подготвя емпиричната част – анализ на инвестициите в кабинети по природни науки (техника, съдържание, други) в 30 СОУ в България, с изключение на ПМГ.

Като част от първата ми стъпка е подготовка на първата ми научна статия (от общо 6 задължителни), в която да направя обзор на ПИЗА резултатите в областта на природните науки в ретроспекция от старта на изследването през 2000 г. България участва в изследването от самото начало.

Днес изтеглих близо 4000 страници материал. Да живее интернет! На този етап ми е спестено ходенето по библиотеки!

Също така днес прочетох на националния сайт на PISA следното:

“Започна подготовката на настоящия етап на изследването – PISA 2015. Оценяването ще се проведе изцяло в електронен формат. Основният акцент ще бъде поставен върху грамотността на учениците по природни науки. Предвиден е отделен модул с тестови задачи, предназначени за измерване на уменията на учениците за екипна работа при решаване на проблеми.”

Мисля, че съвсем актуално съм си избрала темата!

Първата ми научна статия трябва да е готова през Октомври, 2013.

Чрез тази подстраница в блога ми ще публикувам информация за напредъка на работата ми, както и в един момент ще поискам съдействие от колегите-учители. Когато започне емпиричната част – вероятно догодина по това време.

Междувременно ще съм благодарна на всеки, който смята, че може да помогне по темата ми, като ми пише в блога.

Описвам тази история като паметна бележка. Има много хора, с които нямам спомен как съм се запознала. Сякаш се познаваме вечно. За това да опиша за Найден, че да не се налага след време да го питам: Абе ние как се запознахме?

Беше миналата година, юни месец (2012). Правихме тренинг и гала вечерята беше в Созопол. И то нали има една приказка, че краставите кучета …..На нашата маса учителки, на съседната също от образованието. По някое време двете маси се омешахме. И не щеш ли ми казват, че аз не съм отговорила на “искането на хората, дето се занимават със сериозна роботика”….ТУШ. Веднага отрекох, че по никакъв начин не са се свързвали с мен. И тогава се запознах с Найден Шиваваров.

След няколко месеца се срещнахме в Института по роботика на БАН. Това, което правят Найден и хората около него аз не го разбирам – но усещам, че те правят бъдещето. Усещам го не само по това, което показват, но и по начина по който го разказват. Те правят робот – РОБКО (ама Робко 12, не Робко 1. Но същия Робко)! Те знаят, че това което правят е бъдещето. Те не говорят за сега. Те говорят за след 20 години. Как би изтлеждал този робот. Дали ще го направят те или някой друг, сервизния робот ще го има след 20 години. Те не говорят за миналото. А имат определено много да кажат. Помогнах с каквото можах. А ми се иска да е повече.

Те говорят за това, че искат да имат последователи сред младите хора. Но не ги намират. Защото това, което правят, ще се случи след 20 години. И в момента никой не плаща за това. И те го знаят. Но продължават.

Днес отново се срещнах с екипа, и те демонститаха мъничкото подобрение, която са направили. Вързали са Гергана. Гергана е софтуерът, който чете на български (създаден от БАН да помага на хората със зрителни увреждания). Питат го на английски, а той им отговаря на български. Чакат развитието на технологиите, когато и въпросите ще могат да ги задават на български. Сега ще има представяне на робота на FameLab на Британски съвет. Дано повече хора видят бъдещето.

Де да имах повече такива срещи…за бъдещето!

Де да можеше повече хора да виждат бъдещето…..

 

Историята за завода в Лом мога да я започна веднага. По трудна ми е другата тема – за очакванията в образованието. Защото те са многопосочни и трудноизмерими. Нека започнаот там, от където мисля че се поставя същественото начало. А именно – нарастващата пропаст между образованието и нуждите на пазара на труда. Тази пропаст до някъде може да се измери с шокиращите данни за над 40% безработни младежи в Испания и близо 20% в България. Подплътена за нашата страна с данни, че 70% от младите хора оскат да емигрират.

Снощи си говорих със заместник ректора на един от най-големите университети. Опитва се да намери правилния път към бизнеса, като има в предвид по-горните данни. Най-опростено неговата идея е “топ 10 на студентите ни да ходят в бизнеса” .Да, ама….Следват няколко въпроса от моя страна:

1. Тия Топ10 докато учат ли ще “ходят в бизнеса” или след това – отговор: след като завършат

2. Добре де, ама как ще принудиш тия топ 10 да отидат точно в тоя бизнес, а не в някой, в който работят от 3 години?

3. Какви са механизмите на топ10 студенти, които хипотетично никога не са работили, да изберат да останат в България, а не да изберат магистрагура в Англия?

Професорът няма отговор. И аз нямам. Имам само въпроси. Най-удобната ситуация. Не предлагаш решения, само критикуваш. Май по-голямата част от овластените хора в България само поставят въпроси, без отговори. А пък тия от които нищо не зависи – имат веднага решение. Словоблудстват денонощно във Фейсбук.

Реалната статистика е, че близо 10% от завършващите средно образование избират да продължат в чужбина. Преди няколко дни четох статия за чуждестранните студенти във Верикобритания: ако не си подадат навреме документите за банков заем, която да им покрие разходите за образование, имат наказателна такса. Т.Е. можеш да учиш, ама ако имаш банков заем…..И че 6200 студента са предпочели Великобритански университети тази година (включва бакалаври и магистри). И на всички им е отпуснат заем за образование.

А моя професор от две години се мъчи да договори условия за преференциални кредити за студенти да си вземат по един лаптоп…Отказват му всички банки, защото БГ-студентите са “рискови клиенти”.

Е кое е по рисковото? Студент емигран от България с 9000 паунда годишен заем заобразование, или студент в България с 1000 лева заем. Всеки може сам да си отговори….

А сега за завода в Лом. На фона на тези глобални проблеми, които занимават моето съзнание, има една простичка история. Завода за мотокари в Лом са го купили инвеститори и ще се произвеждат тръби и някакви други части….Търсят 1000 работника. До една година. Кранисти, шлосери, завачици…..Очаква се заплатат да почне от 500 лева. Което, ще “вдигне стандарта на града”.

На хората в Лом им е “през оная” за великите мисловни и аналитични дейности на държавата. Те си чакат завода, защото той ще им донесе пари. 900 лева за кранист. А за там висше не трябва.

И се питам аз – трябва ли да наливаме милиони в едно локално висше образование, или на държавно ниво да се договорят преференции за следващите висше в чужбина, а ние тука да си копаме градинката на професионалното средно образование и да дърпаме локалната икономика?

Преди да отговорите – помислете поне два дни!

Точно преди седем години си миселех “Какво подяволите се случва. Къде отивам. Какво ще правя”.  Беше първият ми работен ден в Майкрософт.

Благодаря на всички, с които извървяхме този път заедно. Благодаря на всички, които ни вярват. Благодаря на всеки един учител, че всеки един ден ме провокира. Имаме да извървим труден път. Но пък, ако няма предизвикателства, не е интересно, нали така Smile

Благодаря ви, че ми вярвате!

%d блогъра харесват това: