Добре дошли при Тедчето

Днес си викам такси. Пристига. Качвам се. Минава има-няма 20 метра и ме пита „ще искате ли бележка“ (замислям се – тоя сега ще ми каже да слизам ако искам бележка. – цялата тая мисъл ми минава за микро-секунда). И отвръщам с контра въпрос – Ами колко ще струва?. „Към 7 лева.“ А – тогава ще искам (давам си сметка, че за 7 лева просто ще хвана друга кола с бележки). И шофьора спря, свали отчитащия апарат, извади от жабката абсолютно същия такъв, закачи го и продължихме. Вика – щом ще искате, слагам апарата на бирниците (вероятно тия от данъчното). Излезна 6.15. Междувременно ме увери да не се притеснявам – няма да ми натовари сметката. „виждам, че не сте от тука – ние така работим, клиентите ни разбират“. (как е усетил, че не съм “от тука”, за мен си остава загадка.) Дадох 10 – върна ми до стотинка, барабар с бележката.

Аз много се возя на таксита. Ама такова нещо не ми се беше случвало до сега, въпреки че са ми правили всякакви номера. Днес отказах да бъда част от сивата икономика. попитаха ме – и ми обясниха, че това е нещо нормално. тъй да се каже  – солидарно. Човека си ме увери, че няма да ме преметне – даде ми избор: дали да съм на страната на “бирниците” или на страната на държавата. Чудя се другите клиенти коя страна избират…..

После пък се замислих колко точно касови бележки съм получила за последните 2 дни. Не че съм изхарчила много пари. Просто имам навика да си ги прибирам. намерих една. От голяма верига супермаркети.

Аз лично от този момент насетне започвам да искам от всякъде касова бележка!

Правя вечеря – запечени кремвирши с кашкавал. Маслинчо прави салата. Мица-Гица я няма (при баба си в Търново е. Непрекъснато ми се струва, че чувам бебефона и как плаче….). За фон сме пуснали новините. Да чуем дали случайно няма развитие по случая с убийството в Борисовата. Май това ни интересува най-много. Дават за дебатите по вота-на-недоверие. С изненада разбираме, че имало такова нещо! Явно има някаква култова реплика на Яне-то. Дават я по всички новини. Маслинчо, режейки доматите, достига до гениалното прозрание: “Абе тия друга работа нямат ли си!!!!!!!!!Ей аман!” (почва да кълца краставицата). Моя спокоен мъж да се ядоса от нещо такова си означава, че наистина много му е прикипяло. По темата, която ни вълнува – нищо. За сметка на това – информация по всички медиите за огромната прецаквация по БГ-черноморието – кофти свободни зони на плажа, чревни разсктройства (визуализирано с малки дечурлиги в лекарски кабинети), незаконни каравани….Определено не създава положително настроение точно преди отпуските. Добре, че Нона Караджова се появи по една от ТВ-тата да говори колко са вредни найлоновите торбички (моя лична кауза да ги разкарам от ежедневието ни, осмивана от доста народ как се мъкна като клошарка с наръч платнени торби…..)

Цялото това негатинто облъчване е много вредно. Няма нищо добро в негативизма. Не знам защо се е превърнало в нещо някак си естествено. Поне успокоение ми вдъх днешния ми късмет от кафето – “Гледай положително напред”.

Повод за този ми пост е едно интервю с министъра но образованието, което току що прочетох. Темите, които кометира са много, но аз конкретно ще взема отношение за привличането на българи, които са реализирани в научната област в чужбина.

Интервюто е тук: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-02-07&article=356765

А цитатът, който ме провокира е: „Както частните фирми си позволяват да дават добри заплати на  специалисти, от които имат нужда, мисля, че и държавата съвсем открито може да  заяви същата амбиция и да привлича учените ни отвън с по-високи заплати.“

И така. Преди около две години се случих в самолета с една госпожа на средна възраст, с която се заговорихме. От приказка на приказка се оказа, че е професор в малък Канадски университет. Преподава нещо, което аз разбрах като ролята на социалните мрежи върху формирането на личността. От ИТ гледна точка (жената опита да ми обясни, но честно казано бях толкова изненадана, че такова нещо може да се преподава във ВУЗ, че докато ми обясняваше бях заета за смеля това откритие и не внимавах. За което много съжалявам). После се заговорихме за университета й.

Малък, провинциален университет някъде в студената част на Канада. Имат голям проблем с качествените студенти – отиват да учат предимно китайски и испаноговорящи емигранти. Свалили са летвата много – трябва да се издържат. До тук – като милата родна картинка. Но до тук.

Жената е добре платена – 6000 долара месечно, които й стигат да води нормален живот, да образова децата си (изтеглени също там) – ама в университети в САЩ. Има по два (2 !!!!!) часа лекции седмично. През останалото време трябва да работи и да се развива в областта, в която е специалист. Има 4 асистенти – студенти, които получават минимално заплащане, за да й помагат. Технически е обезпечена с най-новите технологии. И това е финансирано от бюджета на университета. Отделно – ако привлече частен инвеститор, който да финансира изследванията й – може да си наеме по-голям екип, и ако се наложи – да се фокусира година-две върху изследването си, а да не преподава. (такъв към оня момент нямаше, тъй като темата все още била много нова)

Била в България да посети майка си – не пожелала да емигрира с нея. И докато била тук за тази година поразпитала каква е ситуацията у нас (защото в малкото провинциално градче в Канада й липсват социални контакти. То бива бива наука, ама по една ракия като няма с кой да изпиеш….). И какво открила – имало някаква програма на ЕС, която финансирала научни изследвания в отделните държави. Пишеш си проект, кандидатстваш, одобряват, дават парите. До тук добре. Ама за България сумите са нищожни, освен това почти няма одобрени проекти (или поне тя не беше чула). Също така академичната й хабилитация не отговаря на нашите стандарти и може да се върне като….асистент. С 300 лева заплата. И 20 часа седмично лекции. “Е аз кога ще се подготвям, че и да се развивам в областта си?” – възкликна жената. Освен това тия пари, които евентуално ще й финансират изследванията – някаква сума оставала за университета, в който е (лошо няма вика, ама защо ще им ги оставям – ни техника ми осигуряват, ни достъп до ресурси, ни дори самостоятелен кабинет).

И въздъхна. Какъв студ и самота я чакат в Канада. Този мозък определено няма да се върне в периода от живота си, в който е пълноценно активен и производителен. Най-малкото защото темата, в която е специалист при нас се говори в кафето на ВУЗ, или пък в рамките на няколко лекции (макар, че не съм чувала). И е обречена на глад и студ. Само ракията остава, ама то заслужава ли си?!

Това за съжаление е реалността у нас:

– липсата на хабилитирани преподаватели (поради ниското заплащане, трудния процес по придобиване на титла и още куп други неуредици) определя преподавателите основно да преподават.

– от там не остава време да се развиват в областта си, да създават контакти и т.н.

– хроничното безпаричие пък определя ограниченото опознаване на средата, в която работят – както като ресурси по темата (под формата на абонаменти за редица бази данни с академична литература), така и пътувания за участие в международни събития.

– ограниченото познание пък е пречка пред иновативните идеи, които могат да търсят финансова подкрепа – както от държавата, така и от бизнеса (за това няма и частни инвестиции в РиД)

– липсата на опит в работата по проекти., който в много случаи на административно ниво се изразява в пречене под формата на “нищо няма да правим, така няма да сгрешим”, а в по-хард вариант – административно пречим всякак си – от къде на къде тоя ще взема едни пари повече.

И така по веригата.

Искам да си помечтая академичната ни общност на произвежда иновации, все повече млади хора да искат да се реализират в академичните среди, да се преподават съвременни и интересни теми.

Това обаче изисква МНОГО МНОГО МНОГО политическа воля. И много пари (но на второ място).

Нямам съмнения, че настоящия министър има визия как да се случат нещата. Имам обаче сериозни съмнения, че ПОЛИТИЧЕСКАТА ВОЛЯ я има. Не в настоящото правителство, а по принцип (то ако я имаше нямаше сега да го пиша това). Защото покрай една подобна реформа ще изгорят много политически карирери, уютно свити в нищо-не-правенето. А само високопарното говорене. Както се вика – дума в папка не седи. И реформи не прави.

Доказателство – БАН. Толкова много се оплетоха в говоренето, че вече никой не разбира какво точно става. А то много просто – нищо.

На 4 август се роди дъщеря ми Илина. Това е най-щастливата година в живота ми.

Само с това изречение мога да приключа, защото то обобщава най-важното, което ми се случи през последните 12 месеца.

Но….(винаги има, нали?). Същевременно 2010 беше и една от най-тъжните. На 3 февруари почина баща ми. За първи път загубих толкова близък човек. Осъзнах, че подобни загуби, тепърва предстоят. Никога няма да му простя, че не доживя, за да види внучката си.

В професионално отношение не искам да си давам оценка, тъй като такава получавам ежедневно от хората, с които работя. През ноември получих световната награда на компанията ми за най-добър образователен мениджър за първата половина на 2010 г. Партньори сме в някои от ключовите проекти в образованието в България, които ще окажат значими промени на системата в следващите години. Надявам се за добро.

Същевременно обаче се сблъсках и с много неподчтенност, шикалкавене, некоректност, откровени лъжи. За пръв път през 2010 бях поставена в ситуация, която изцяло ръководя, но по никакъв начин не контролирам. 8 безсънни месеца. И продължават. Най-важното е, че научих много.

Пожелавам си през 2011 г. всеки ден да преживея по един незабравим момент с дъщеря ми и съпруга ми. Цялото ми семейство да са живи, здрави и щастливи. Пожелавам си да продължа да се уча. И в живота и в работата. И много късмет.

Наскоро си припомних нещо: когато отидох да раждам Илина си купих гел душ от Ив Роше. С аромат на грейпфрут. Купих го, защото имаше малка разфасовка, а аз не исках да вземам големи туби. Наскоро отново си го купих и сега всеки път като го ползвам, отново се сещам за най-щастливия ден в живота ми – раждането на Илина. Завинаги този аромат ще ми връща този спомен. Понякога малките неща, които правим, с абсолютно незначителни и несериозни аргументи, поради които ги правим, оказват влияние върху живота ни занапред, завинаги.

Пожелавам си всичко, което направя през 2011 да има само положителен отзвук в бъдещето.

А сега – да празнуваме първата Нова година на Илина – малката маслина. Да ни е честита!

Днес присъствах на конференцията “Методологически, теоретични, нормативни и практически аспекти на електронното обучение в България”. Организира се в рамките на някакъв Европроект, който се изпълнява от СУ, с водещ Педагогическия факултет и конкретно доц. Румяна Пейчева-Форсайт. Гръмкото заглавие нямаше нищо общо с реалното съдържание на събитието. СУ си представиха магистърската програма за обучение на учители по ИТ, някакво изследване за ИТ компетенциите на кадрите на Университета, няколко кратки презентации на докторанти и представяне на електронното им списание.

Най-ценното беше представяне на проучване за достъпа до технологии, използването им в образователния процес и отношението на учителите към ролята им в образователния процес. За първи път се публикува подобно изследване в България и то е единственото, което може да даде някаква представа какво по-точно се случва в областта на новите ИКТ. Тъй като изследването го няма все още публикувано (не знам и дали изобщо ще се публикува), си направих труда да заснема всеки слайд и ще си дам коментарите (мои и на изследователите). Сложила съм коментарите в слайдшоуто и всеки може да ги види и съответно да добави свой коментар. Ето и едно обобщение на наблюденията ми:

– Да се фокусира върху обучението на учителите – предметници. Как да създават и използват електронно учебно съдържание. И най-вече да им се изясни: защо да го правят;
– Учителите ползват ИКТ (т.е. компютъра) за браузване, е-мейл и от време на време някоя презентация/електронна таблица;
– ИКТ навлизат най-активно в началното образование, въпреки, че там не се изучават като ЗИП. Трябва да се работи по стратегии за промяна на учебното съдържание в 5-8 и 9-12 клас, тъй като само до 3-4 години учениците ще дойдат със съвсем различни умения и очаквания от настоящите;
– Какво е ИКТ – това са всички устройства, свързани с интернет! (мое мнение – уви несподелено от аудиторията)
– Въпреки, че основното предимство на ИКТ е възможността за персонализирано обучение (глобално определено предимство), то се поставя на едно от най-малко важните от българските учители.
– Всички бъдещи обучения трябва да са разделени на две части – от една страна чисто технически от типа стъпка-по-стъпка, и от друга страна обучения за електронни социални умения. (такъв курс вече има пуснат, с подкрепата на Майкрософт, в портала на МОМН, и над 15 000 учители са преминали обучението )

		Методологически, теоретични, нормативни и практически аспекти на електронното обучение в България ПРЕГЛЕД НА СЛАЙДШОУТО ИЗТЕГЛЯНЕ НА ВСИЧКИ

В следобедната част имаше дискусия за средното образование, която традиционно пое по познатия път: заплати, нормативна база, само проблеми, но не и решения, някога си как било….и никакви смислени предложения…

За съжаление днешния ден затвърди убеждението ми, че между училището и ВУЗ има огробна пропаст! Това е проблем, много по-сериозен от липсата на финансиране. Много мога да кажа по темата, но на този етап предпочитам да замълча.

Още повече пък имам да кажа потемата за връзката между бизнеса и образованието. Но за това в петък.

Ще се радвам и вие да споделите мнението си по представените по-горе данни и да се получи хубава дискусия!